„Сигурна съм. Трябва само да проявите търпение. Нейното застъпничество може много, нали е била на земята и е страдала за своя Син!“
Когато двете жени вдигнаха очи за молитва към Бога, стори им се, че под купола на храма летят бели лястовици. В един миг решиха, че те си живеят там, та когато дойдат хора и положат даровете си на жертвеника с молитва, тези птици грабват молитвите и ги отнасят в небесното царство. После отново долитат с вестта, че Светия и Всемогъщия отвръща на човека с любов… Тъй както жената разчупваше хляба и го даряваше щедро на всички в храма.
3. На 26 декември, вторият ден от празниците за Рождество Христово, рано сутринта заваля сняг. Само за няколко часа боровете пред манастира заприличаха на великолепни дядомразовци. Навярно заради празника всички в Драгалевския манастир преживяваха красотата силно. Сестра Серафима отиде в стаята на сестра Мелания, която постепенно губеше зрението си от десетина години, а в последните месеци почти не ставаше и не напълно не виждаше. Младата монахиня застана до прозореца и се опита да опише с думи хубостта навън. Но за пореден път изпита безсилието на човешките думи да отразят неотразимата красота, затова с цялото си същество започна да моли Бог да отвори поне за миг зениците на незрящата възрастна монахиня, та и тя да се радва като всички. Но сестра Мелания оставаше все така незряща. Сестра Серафима коленичи пред леглото й и призна, че ако има поне мъничко от божествената сила на Иисус Христос, ще направи калчица от пръст и дух, за да отвори очите й… Възрастната, вярна на Бог повече от петдесет години, потръпна от смут пред думите й: „Защо да молиш Христос за толкова обичайно нещо? Аз и така си представям снега навън, който съм гледала десетки години…“
Сестра Серафима разбра, че навярно възрастната Мелания вижда снега по боровете и кубето на храма. В този миг, без да отваря очите на Своята вярна, Христос щедро рисуваше във въображението й по-великолепни картини от тези, които зрящите хора не могат да видят.
4. Цветя за олтара
В ранната пролет на 1999 г. майка Марина, игумения на манастира „Св. Петка“, преживяваше последните си дни: от месец лежеше неподвижно, рядко идваше в съзнание, а когато й се случваше това, приличаше на човек, завърнал се от отвъдното. Преди пет години с нея живяхме в светата обител осем месеца, изпълнени с взаимна обич и взаимно покорство.
Помня, че тогава, след няколко нейни остри думи, отправени към мен в присъствието на двайсетина поклонници, веднага реших да напусна манастира. Исках още от следващия ден да се върна при свободата, където няма да съм послушница, длъжна да почиства печките, да пренася въглища и дърва, да храни кокошките, да мълчи и да прощава за всичко, без право на свое мнение. Моментът, в който реших да си тръгна, със същия остър тон обявих намерението си пред гостите. Игуменката замълча… До времето за вечерните молитви мълчахме двете и започнах да събирам малкото личен багаж, пренесен в манастира…
Когато се събрахме по мръкнало и тя произнесе последното „Амин!“, аз бях длъжна да се наведа с поклон, да целуна ръката й и да й поискам прошка за грешките си към нея през деня. Изпълних жеста с неохота, взех ръката й, изговорих молбата да ми прости, ала усещах, че не изговарям думите от сърце, тъй като бях наранена. Тогава 85 годишната жена взе моята ръка, целуна я, притисна я към гърдите си и изговори: „Днес аз бях виновна към теб, прости ми дете мое! Не искам да си отиваш заради моя грешка!“
Никога по-преди не ми се беше случвало подобно чудо: по-възрастния, по-висшия да целуне ръка и да поиска прошка. Приех жеста толкова чувствено, че грабнах в прегръдка малката фигура на майка Марина, притиснах я до себе си и обещах, че оставам при нея за следващите уроци по човечност!
Когато през 1999 г. се върна от болницата в тежко здравословно състояние, приех да дежуря до леглото й няколко часа от денонощието. Изпитвах мъка, че пролетта вън напира в клоните и в цветята, а тя вече не можеше да става от леглото. Един ден, като минах край оградата на манастира, видях нацъфтели бели зюмбюли. Откъснах три от тях, отидох при болната и ги поднесох към нея. Тя се зарадва, помириса ги и вдигна ръката си: „В олтара! Занеси ги в олтара от мен за Господа!“
Исках да изпълня молбата й, но знаех, че като жена и послушница, нямам право да прекрача прага на Светая светих по никакъв повод. Свещеникът щеше да дойде за неделната литургия след четири дни. Казах на игуменката, че ще оставя цветята пред вратата на олтара, а тя повтори: „Не, пред Разпятието на олтара, от мен…“
Взех ключа на храма, отворих вратата, прекосих по пътеката с килима, а през цялото време в душата ми се бореха два въпроса: кое е по-силният грях: да не изпълня желанието и да я излъжа, че съм поставила цветята пред разпятието, или… да получа отговор на много пъти задаван и безответен въпрос: „Какво ще се случи, ако една жена пристъпи прага на олтара?“