— О, това беше ужасно, тоя дяволски студ… Днес е един лош ден за мене. От шест часа съм на тротоара и никаква работа, помислете само!…
Работа! Тя наричаше това работа, като всякоя друга! После отвори чантичката си, огледа се, извади червилото.
— Една минута, и аз съм готова. Сега вече се стоплих.
Ние поръчахме още един грог, платихме и станахме.
— Bonne nuit, petite6 — каза другарят ми. — Ние си отиваме.
— Но, не, но не, messieurs! Уговореното си е уговорено! Чакайте! Аз не прося… Аз още мога да работя. Или… не ви харесвам?
— Вие сте прелестна, mon enfant, но ние сме заети тая нощ. Пийте за наше здраве!
Тя отвори големи, недоумяващи очи, после се усмихна като дете:
— Oh! Quels chics types! — Извади цигара, метна крак върху крак и приветливо ни махна с ръка за прощаване.
Ние отново бяхме на булеварда. Той погледна часовника и посочи срещния тротоар:
— Да минем там. Време е. Сега ще имаш нещо любопитно.
— Какво?…
— Не бързай. Ще видиш. Чакай!… Не е ли това?… Да, да, ето. — И той здраво ме хвана подръка и се загледа втренчено.
По пустия тротоар откъм кафе „Наполитен“ идеше насреща ни някаква странна фигура, повиснала сякаш във въздуха, движеща се с отсечени, своеобразни скокове. Тъпо потропване на дървена тояжка се носеше в неподвижния сега въздух. Наближавахме. Насреща ни бавно се движеше сакато, с един крак и две патерици момиче. Спряхме да запалим цигара и да я изгледаме по-добре. Тя беше облечена в чер, кадифен смокинг, широка артистична шапка, изпод която падаше кичур смолиста, рязана коса, със силно подсенени очи и кървавоалени устни. Къса, надиплена черна пола и ръце в черни ръкавици, хванали две високи, черни патерици. Тя стъпваше със своя тънък, изящен, великолепен крак в черен копринен чорап и бавно мина край нас, като изви очи в дълъг, дързък и насмешлив поглед. Някаква странна смес на жена и мъж, на нежна, подрастваща девойка и порочен младеж. Някакво изумително подобие на черна екзотична птица, застанала на един крак, потайна, мълчалива и опасна. И над всичко се хвърляше в очи тоя единствен прекрасен крак, другарят на който липсваше, тоя нежен девически крак, мъчително привличащ тъкмо защото бе един.
Ние останахме спрени, докато тя отмина двайсетина крачки. Тогава той отново бързо ме обърна и каза:
— Аз зная де отива. Да вървим подире й. Ще ти обясня.
Тя прекоси големия тих площад на Операта, мина отсреща и продължи.
— От няколко месеца между тукашните аматьори това е най-диреното момиче, разбираш ли! Що?… Ах, ти, старо бебе! Разбира се, че и тя е от тия по тротоарите! Та слушай. Тая саката девойка е последната сензация на нощните булеварди. Тя отива там, в малкото кафене до „Олимпия“. Там е, тъй да се каже, нейното бюро. И всяка нощ след театрите там спират затворени скъпи коли, в полумрака на които чакат бледи изострени лица на дипломати, пълнокръвни индустриалци, модни поети, жени с перверсни устни, стари морфиномани. Да, тя има добра и скъпа клиентела. Нейното нещастие се превърна в триумф. Тя би могла, разбира се, да поправи, да скрие своя недостатък. Но тя е умно момиче и знае, че тогава — то би значило край на успеха. И тя се радва на своите патерици много повече, отколкото на две здрави, млади нозе…
Той млъкна за минута и подзе отново шъпнещ:
— Навярно има нещо très fort в уродливата прегръдка на това момиче…
Той говореше задъхан, с трескави, блестящи очи. После изведнъж млъкна, пусна ме, свали шапка в студената нощ и прокара длан по челото си. Бяхме спрели на ъгъла до Мадлената.
— Видя ли — уморено, с угаснал глас добави той. — Това е по-интересно нали и от черните, и от жълтите. Белите винаги ще имат рекорда… Но не ме питай, не ми говори! Аз сам съм противен на себе си!… Хайде! Да се махаме по-скоро оттук.
И слязохме бързо по стъпалата да вземем последното метро.
1928