Вълкът на луната кимна едва забележимо, но Вангел, напрегнат като струна на арфа, видя и одобрение и съгласие по старческото му лице.
— Прав сте, княз Авалов. Приемам обясненията ви, разбирам гневния патос, клокочещ в гласа ви. Приемам ги доброволно, както вие доброволно пристъпвате прага на ложата на „Олтарът на целомъдрената вълчица“. Нали, момко?
— Да, ваше благородие, господин Велик маг.
— Тогава има още един въпрос, който братството иска да бъде изяснен. — Защо княз Вангел Авалов помогна с пиратската си, нека я наречем християнска флота на английската корона да овладее Гибралтар и да проникне в Медитеране?
Вангел не отговори дълго. Все по-ясно различаваше лицата, а като че ли започваше да се досеща за единствения логичен, а защо не психологически принцип, по който тези мъже се бяха струпали в тайната на ложа на „Вълчицата“. Ако не се налагаше да отговори на най-опасния въпрос, който можеше да му бъде зададен в империята на Хабсбургите, Вангел би опитал да си припомни имената, титлите, дори милионите, които тези мъже притежаваха и за които навремето ротмистър Бреме, военният комендант на лицея, охотно разпространяваше клюки.
— Затруднява ли ви въпроса, княз? — острите сиви очички на канцлера опипваха лицето му. „Или си внушавам, или Вълкът на луната издевателства над мен, струпвайки ми и властта си на втория човек на Империята, и мистическото тайнство на ложата.“
— Не, ваше благородие, макар че когато ме изпращаше в лицея, баща ми ме предупреди, че този въпрос ще ми бъде зададен.
— Трябва да чуем отговора, млади господине.
— Християните от Леванта са гледали на основанието на Светата лига на католическите корони като на единствената сила, годна да унищожи империята на османовци, ваше благородие. Създаването на лигата било бавно, мъчително, придружено от разногласия, но все пак с намесата на ватиканските нунции в европейските монархически домове и с пряката благословия на Папата все пак била основана. Крал Педро Португалски изпратил дук до Кадамещу в Средиземно море. Крал Филип II Хабсбург поверил командването на флотата на братовчед си дон Хуан Австрийски, също Хабсбург, френските корсари от Брест и Сен Мало, генуезци, неаполитанци, галерите на Венеция, наемници и авантюристи от цял свят се струпали в пристанищата и се отправили за остров Мадейра, където дон Хуан щял да направи преглед на обединените сили и да потегли срещу Отомания.
— Историята, княз, е оставила подробно описание на този кръстоносен поход. Дон Хуан нанесе съкрушително поражение на Отоманската империя. До ден-днешен Коринт е непроходим от потънали и заседнали турски кораби.
— Точно така, ваше благородие. Срещата на силите се състояла на входа на Коринт, или по-точно пред Лепанто. Под това име е останала в историята. Белия дявол с хиляда воини се присъединил към флотата на Свещената лига. Турците загубили цялата си армада, с изключение на флагманския фелук на адмирал Али Паша, с който той се добрал до Галиполи, а после през протоците и до Истанбул. Битката била съкрушителна, но безсмислена. Вместо да даде заповед за десант на войските си и за окончателен разгром на ислямитите, дон Хуан се заел с поделянето на плячката, отнел кочермите, фелуците и гръцките скифове, които Белия дявол лично взел след кървав абордаж, и дал заповед на флотите да се върнат в базовите си пристанища. Битката при Лепанто, ваше благородие, била победоносна, но безсмислена. Тя ранила Отомания, но не я свалила на колене, а след оттеглянето на католиците създала условия за невиждано развихряне на пиратството по бреговете на Леванта. Побеснелите турци, унижени, подложили на свирепо клане сухоземното християнско население, грабили, палили, изнасилвали… Незащитеното от стените на Виена население неведнъж е изпитвало варварската им ярост, животинската им жажда за кръв…
Вангел почувства, че е прекалил. Не от вчера знаеше страха на Виена от спахийските набези през Дунава, знаеше, без някой да му го е казвал, че император Фердинанд отново търси съюзници срещу Високата порта, че погледът му е обърнат на изток към великите пространства на Русия и към създаващато й митичен страх казачество.