— Елена? — тихо попита Зоя.
— Да, Зуи, малката сестра на Кристиян и Аурела, детето със сивите очи, както го наричахме някога, беше единствената, която осъди публично подлостта на дворцовите… лакеи.
— Елена… — започна Зоя, но Константин я прекъсна.
— Какво стана после, Вангели?
— Общо взето, това беше всичко. Вдигнах Елена, плеснах я няколко пъти по бузите, докато отвори очи, яхнах Юрикан и напуснах хиподрома. — Вангел стана. — Яздих няколко часа, докато проветрих главата си… Когато се върнах в „Талан“, заварих една рота гвардейци. Имаха заповед да ме придружат до границите на княжеството. Бях осъден от Вода Рад на десетгодишно изгнание. Попитах капитана на гвардията: „За какво провинение ме наказва негово височество?“ Отговорът беше: „За неуважение към престола и публична гавра с неговите служители!“ Това е всичко, татко. Извинявай, но сега искам да видя сестра си!
Вангел изкачи стъпалата от езерния кей към къщата, влезе в патиото и се провикна:
— Софи! Къде си, лудетино?
София изскочи от нишата, която камината на летния салон отваряше в стената и, задавена от сълзи, се хвърли в ръцете му. Разбира се, беше чула всичко.
— Мразиш ли мама, Вангели? — попита Софи.
Яздеха ходом около езерото. Миришеше на лавандула, в тръстиките крещяха чапли, в храстите се надпяваха косове, заглушавани от нестройния хор на жабите. Беше ранен юни, слънчев и топъл, по обяд дори горещ, но сега, един час след зазоряване, свеж, с тръпчив вкус на мента и сол, които вятърът носеше от степта и морето.
— Как ти хрумна тази глупост? — искрено учуден възкликна той.
— Не знам — София го погледна плахо. — Нали не е твоя майка?
Вангел се пресегна и разроши гъстата й, тъмна коса, падаща свободно на раменете.
— Но е жена на баща ми, нали?
— Не е същото — промълви София. — Понякога ми е мъчно за тебе. Случвало се е да плача насън. — Младата красавица въздъхна тихо, тъжно, по детски, но затова пък толкова искрено и с толкова истинска обич, че Вангел с труд преглътна буцата в гърлото си. — Толкова страшни неща ти се случиха, Вангели, а толкова добър и ласкав успя да се запазиш. Питам се къде намираш сили да бъдеш такъв рицар?
Вангел се усмихна.
— Не с всеки, княгиньо. Попитай Йоан Лупус — ще ти каже, че от мен по-подъл скот не се е раждал в Молдова.
— Какво говориш, Вангели?
— Самата истина, мила, но понеже, ако обичам нещо на този грешен свят, е моята красива, малка сестричка, на нея й се струва, че съм самият ангел небесен.
Настана неловка тишина. Вангел разбра, че е прекалил с излиянията и че трябва да остави София да се справи с вълнението си.
— Наистина ли ме обичаш, Вангели?
— Наистина, Софи.
— Тогава вземи ме в Яш. Умирам от скука в Скендера.
„Време й е да влезе в обществото — помисли той. — Само че ако някой не може да я въведе там, това съм аз. Поне в яшското.“
— Какво мисли баща ни по този въпрос?
— Не съм говорила с него, но ако ме вземеш, мама ще се погрижи да разсее страховете му.
— Мислиш, че Зоя ми има достатъчно доверие, да ми повери дъщеря си?
— Дъщеря й е твоя сестра, Вангели!
— Зоя знае колко могъщи врагове имам в Яш.
София се усмихна. „Иронично? Нима е ирония това, което виждам в очите й?“
— Мама знае всичко, Вангели. За разлика от татко… Тя плаща на хора, които й докладват всяка твоя крачка.
Ако в този момент Христос се появеше между облаците, ако морската вода се превърнеше във вино или дивите гъски проговореха, Вангел щеше да бъде по-малко шокиран.
— Какво говориш, Софи? С каква цел ме шпионира хър… майка ти?
— Зле ме разбра, скъпи. Мама не те шпионира, тя те пази.
— Мен? От кого ме пази, по дяволите! — от дете Вангел притежаваше неизлечима слабост. Когато нещо не му беше ясно, когато не разбираше очевидни факти, вместо да потърси път към разгадаване на загадката, той се изпълваше с олимпиадска гордост, с презрение, с хладно пренебрежение, което неведнъж беше наранявало излишно най-близките му хора. — От кого може да ме опази една жена, при това чужденка?
Лицето на сестра му беше посърнало, очите й изплашени, поводите трепереха в ръцете й.
— Не исках да те обидя, Вангели. Извинявай за бога!
— Не си ме обидила, скъпа — с върховни усилия на волята изрече той. — Изненада ме наивността ти. Ти си голямо момиче, Софи. Може би наистина е време да се появиш в салоните на Яш?