Вангел не можа да сдържи смеха си, а малко по малко увлече и София. Придърпа сестра си на седлото, взе я на ръце, целуна пълните й с щастливи сълзи очи.
— Всичко това ми звучи като приказка. Софи. Във Виена е модна една книга с източни приказки. Не я дочетох докрай, забравих и как се казваше, но историята на нашия род от дядо ти Вангел до Зоя звучи не по-малко невероятно.
Чуха тропот на конски копита, а веднага след това бялата глава на Наум Белиот се подаде от храстите.
— Софи — попита Вангел, докато изчакваше приближаването на наемника. — Ти, разбира се, искаш нашият разговор да остане в тайна.
— Напротив — отговори сестра му. — Мама ме помоли да ти кажа всичко това.
— Ваши благородия — чуха дълбокия глас на Белиот. — Княз и княгиня Авалови ви чакат за закуска.
„Ако всеки можеше да наложи своите идеи на опонентите си, ползвайки безумието на правдата, то тогава и Сатаната щеше да има своите мъченици и те с пълно право щяха да носят кървавите си ореоли!“
Видовден? От езерото се вдигаше пара като от серните казани на ада, а бялата светлина на луната я разчупваше, профилираше и моделираше в тълпа грешници, гърчещи се в пламъците на огнената геена. Над Скендера цареше пълнолуние, в околностите скитаха върколаци, в блатата се криеха зверове, чудовища, от езерото изплуваха и изчезваха русалки и гущери, нимфи, духове, великани и джуджета, цялата фантастична шайка, които страхът и въображението бяха годни да родят.
— Господин княз — предупреди го готвачката. — Пълнолуние е. Опасно е да оставате на открито след полунощ. До първи петли стойте на тъмно със залостени врати и прозорци!
Всъщност беше безумно красиво. Едва ли някъде другаде по света можеше да се наблюдава подобна нощ и като багри, и като движение, а и като музика, сътворена от невидимата фауна на Буджак. Вангел не се страхуваше или не беше суеверен, или нямаше въображението на готвачката, или беше тип „сова“, а защо не „тигър“, изпълващ се със сила и енергия единствено след залез-слънце.
Роднините му отдавна бяха по стаите си, но той знаеше, макар че никой не беше му го казвал, че когато баща му заспи, хърватката ще излезе на езерния кей, и той чакаше търпеливо, любуващ се на тихата светла нощ пълна с мистика, която не стигаше до него, пълна със заплахи, които не чувстваше, но пълна и със спокойствие, от което имаше нужда, което отнемаше умората на дългите емигрантски години.
Луната изплува от морето, изпълни Скендера с видения и сенки, мина над главата му и сега се готвеше да потъне някъде на запад, а той продължаваше да отпива от маврудовото вино на баща си все така сам, както остана след първата фамилна вечеря в дома, в който се беше родил и който отново беше започнал да му навява скука.
— Вангели? — Зоя се появи така тихо, както беше изчезнала преди повече от шест часа.
— Чакам те! — от дълго мълчание и много вино гласът му беше станал глух, дрезгав, глас на старец или на градски глашатай, събиращ тълпите на екзекуция. — Цяла нощ?
Зоя седна срещу него. Изглеждаше свежа, бодра, сънят все още личеше на лицето й, но очите й бяха будни, живи и за първи път Вангели откри нещо ново в тях — жестоки.
— Крия твърде много тайни от баща ти, княз, за да имам право да напускам леглото му нощем!
— И все пак го напусна — развеселен от женската й демагогия, подхвърли той.
— Събудих се преди разсъмване, а това е съвсем друго.
Вангел наля два стакана вино, но Зоя поклати глава и изля съдържанието на своя обратно в каната.
— Ти ще спиш до обяд, княз, а мен ме чака работа. Много работа, момчето ми.
— Зуи? — Вангел се пресегна, взе ръката й и я целуна с цялата почтителност, на която беше способен. — Ти замести баба ми София, нали?
— Само в известен смисъл, Вангели. Княгиня София беше велика жена… Аз й дължа всичко.
— И аз, Зуи, Марс ме отърва от еничарския джамаат, но тя застави братя Авалови да търсят племенника й!
— Възможно е. Тогава аз бях робиня на една мавританка в Сидра.
Вангел млъкна объркан. Не беше осведомен за никакво робство на мащехата си. Без да го е чувал от ничия уста, знаеше, че Зоя е била законна съпруга на тримата братя Авалови, знаеше, че е хърватка, беше разбрал, макар и много по-късно, че чичо му Филип беше убил, загивайки сам в боя, някакъв турски паша, който през цялото им бягство из българските планини им внушаваше, че преследва него, игуглана от одринското кале, а всъщност се домогваше до нея, красивата бяла хърватка, с която някога, по някакъв начин е бил свързан.