Младите князе Йоан Лупус и Вангел Авалов бяха отраснали заедно. Някога бяха рязали китките си с ятагана на Вангел Авалов дон де мар, пирата, и бяха пили кръвта си за побратимяване. Заедно завършиха Виенския хусарски лицей и заедно със синовете на католическите графове Сергиу и Трифон бяха възкресили разтурената от Корнелиу Роман „Лига на Светия кръст“. След бягството на Вангел Константин беше намерил статута на Лигата. Младите виенски лицеисти бяха съставили амбициозен документ и опасен. Свещена война срещу полумесеца. Изтласкване на отоманите до Арабския полуостров, освобождение на Светите места, създаване на християнска Палестина, възкресяване на Византия от Карпатите на север до проливите на юг, от Адрианово море на запад, до Понт на изток, а всички останали провинции на Отомания от левантинския бряг до Ефрат разделени по равно между братята християни от Грузия и Армения… Да, амбициозна програма, но неосъществима. Дори Ричард Лайънхард не беше се осмелявал да мечтае за такова дръзко прекрояване на света… Може би единствено собствения му баща, Вангел пирата… фамилната омраза към всичко отоманско започваше да се превръща в болест. Константин разбираше сина си. Младият княз не можеше да забрави как бяха загинали дядо му, чичовците му Филип и Марс, а още по-малко собствения си плен в Одринския еничарски джамаат, но заедно с това не можеше да не си дава сметка колко опасна болест е безсилната омраза, колко е близко до лудостта и какви поражения може да нанесе на един дом в едно васално княжество. Йоан Лупус от днес щеше да ръководи това княжество и не само че нямаше да вдига ръка срещу Султана, напротив, щеше да се навежда ничком, да лази по очи, но да спечели и доверието, и благоволението на вожда на световното мюсюлманство, а с него щяха да пълзят и двамата му първи велможи графовете Дан Фрифон и Мико Сергиу, бившите съзаклятници на Вангел. И всичките заедно след няколко минути щяха да минат под прозорците на „Галан“ на път за двореца… и всичко щеше да изглежда нормално, напълно в реда на нещата, ако неговият собствен и единствен син все още не беше в изгнание.
Аурела, Аурела? — какво направи, момиче? Колко нещастия предизвика! И колко страшно те наказа бог, с омраза към законния ти съпруг повелител и с безплодие! А колко те обичаше Вангел, и колко красиви бяхте един до друг… Ангели небесни!
Камбаните млъкнаха и Константин се изправи в креслото. Шествието беше на път и всеки момент щеше да излезе на площада. През копринените пердета на Зоя князът виждаше прислугата на „Галан“, която тайно се беше скупчила да гледа церемонията. Ако се прибереше в къщата, това щеше да бъде равносилно на бягство… Бягство от какво? Константин малко се интересуваше от мнението на слугите си, но не можеше да си позволи „страх от един Лупус“, пък бил той и законният владетел на княжеството…
Едно лято преди много години, престарелите Аурел и Магдалена Абруд посетиха Скендера. С тях бяха и внучките им, младите княгини Аурела и Елена. Мрачно и дъждовно лято се случи тогава. Децата скучаеха сред възрастните, изнервиха се, плачеха и искаха да се връщат в Яш. Елена беше малка, едва осемгодишна, и по цял ден се въртеше около току-що проговорилата София, но Аурела, вече на петнадесет, завършила Краковския католически пансион, едва сдържаше нервите си. „Искам да се върна в Яш!“ — Всяка сутрин ставаше и всяка вечер лягаше с остри ултиматуми към дядо си, който нямаше сърце да й откаже и къде-къде по-претенциозни капризи, но този път времето му връзваше ръцете. От небето се изливаха порои, пътищата бяха разкаляни и трудно проходими, а княгиня Магдалена, страдаща и от задух, и от подагра, едва беше понесла пътешествието до Скендера на сухо, камо ли сега, когато целият Буджак се беше превърнал в блато. Така мина целият юни. В началото на юли небето се разведри, изгря слънце, земята взе да пуши. Една вечер княз Аурел обяви на внучките си. „След три дни тръгваме!“ Аурела се събуди в блестящо настроение, изпя една полунеприлична, полушеговита песен за покойния княз Сигизмунд Батори, популярна в Константиновото детство, изпи млякото си на един дъх, събу се и тръгна боса по росата. След малко дотърча в салона, където възрастните и малките момичета все още закусваха, обу трескаво чорапите си, късите лачени ботуши и каза прегракнало, развълнувана като зряла жена. „Към Скендера препуска конник!“ Константин вдигна морския далекоглед на Белия дявол и разпозна сина си. Вангел се връщаше във ваканция след третата година в лицея…
Процесията се зададе. Колкото по-незначително е едно царство, Господи, толкова по-тържествено се държат велможите му. И глупаво. Какъв излишен парад, каква имитация на богатство и величие и колко просташки всъщност. Отпред крачеха стотина копиеносци с хоругви, след тях позлатената фигура на Светата Майка Богородица от непорочното зачатие, покровителката на Молдова, теглена на платформа от шест бели вола, зад каруцата креташе едва-едва владиката Йосиф, следван от всички православни свещенослужители на княжеството, сред които се мяркаха и някои католически раса, следваше гвардейската музика, шумна и пищна… „Нима само този, който се страхува да чуе вътрешния си глас, търси музиката?“ Константин се изправи и скръсти ръце пред гърдите. „Нима музиката се е породила от страх, Господи?“ Зададе се и Йоан със свитата си, с министрите, с всичките си лакеи и блюдолизци. Възседнал прословутия бял жребец, положил на главата си „унгарската корона“, наметнал пурпурен плащ върху мощните си рамене, новият владетел търсеше външно величие, онова парадно благородство, годно да смекчи вълчия блясък на черните му очи.