Вангел беше пил, без да се чувства пиян, беше прекарал една безсънна, макар и спокойна нощ, но сега, в сивия час преди разсъмване той се почувства и натежал, и достатъчно празен отвътре, за да се рови в миналото, още повече да задава въпроси, без да е сигурен, че любопитството му няма да накърни достойнството на тази странна, да не кажа страшна жена, която искрено обичаше. За собствената си майка той се беше сещал твърде рядко през дългото си изгнание, но Зоя често му се явяваше и насън, и в мислите му.
— Имаш ли да ми кажеш нещо, Зуи? Нещо, което не си споделила със София?
— Време е да ме заместиш, княз. Започнах да се уморявам, а и да остарявам, разбира се.
Вангел не очакваше такова наследство, макар че се надяваше да ползва силите, които хърватката беше създала.
— Сериозно ли говориш, Зуи?
— Напълно, княз — Зоя издърпа ръката си. — Ще се опиташ ли да създадеш масонска ложа в Молдова?
— Това е мое задължение — отговори той, без за миг да се изненада от въпроса. Самият факт, че Бесния е неин служител, беше достатъчна гаранция за пълната й осведоменост. — Произведоха ме „вълк от третия кръст“.
— Знам — кимна княгиня Авалова. — Почини си няколко дни, Вангели. Ще се срещнем в Яш. Време е да поемеш делата на Авалови. Аз трябва да се грижа за баща ти… Той е много болен, моето момче, и много добър. Искам да му отделя цялото си внимание.
Яхнал Юрикан, Вангел обхождаше улици, площади, къщи, в които някога беше добре дошъл гост, където преди десет години протичаше веселата му, буйна и жестока младост. Сега яздеше из Яш под прикритието на тъмната нощ наметнат с черен плащ нахлупил до очите филцова шапка, украсена със сребърната глава на вълчица, таен знак на братството, могъщо във Виена и абсолютно нищо незначещо тук, в дивото дунавско княжество.
Дворецът на Йоан Лупус беше осветен от десетки канделабри, домовете на графовете Трифон и Сергиу тънеха в мрак. Какво го доведе тук? Какво, по дяволите, очакваше да види, надничайки в прозорците на бившите си приятели?
Вангел обърна Юрикан и потегли към „Галан“. Трябваше да се промъкне незабелязано в собствения си дом и да запази пълно инкогнито до появяването на хърватката. Можеше ли да разчита на слугите? Сигурно. Ръката на Зоя изглеждаше достатъчно твърда и достатъчно жестока, за да се намери слуга, способен на предателство.
Връщайки се в Яш, Вангел знаеше, че ще се сблъска с отмъстителния нрав на Йоан, Зоя го беше предупредила, че владетелят ще насъска срещу него новоизпечения граф Флориан Дорней, гуляйджия и убиец, но предан на Йоан, на когото дължеше и титлата си, и положението си в обществото, което го ненавиждаше, презираше, но се боеше от изключителната му физическа сила и от бруталния му характер. Дорней беше избил било на дуели, било при кръчмарски сбивания повече от десетина души, страшната му слава се ширеше из княжеството и макар че Зоя го беше осъдила на смърт, двамата Власи все още не бяха успели да го предадат на земята. Бяха му устройвали засади, бяха го ранявали в гърдите и главата, но Дивия бик, както го наричаха зад гърба му, имаше седем живота като котките и борейки се със смъртта, доверявайки се на извънредните си сила и здраве, успяваше все още да остане в живота.
Вангел изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх от Бика, но беше обещал на мащехата си да пази в тайна присъствието си в Яш до нейното появяване. Вангел щеше да спази обещанието си, макар да знаеше, че го чакат десет денонощия непоносима скука.
Свика слугите, обясни им причините на инкогнитото си, прати ги да купят всички вестници, излизащи в Яш, и седна да пише писма до Виена. Написа куртоазни, макар и празнословни писма до негово превъзходителство Вълкът на луната, на приятелите си граф фон Мюнинг, на принц Браунщад, на барон Грюненберг, на херцог Адриан Орлиански Залцбург, но единствено на Бесния Лео заповяда сухо: „Яхвай коня и тръгвай за Яш! Веднага! Княз Вангел Авалов фон Скендера“.
Зоя не се появи в столицата, но изпрати Лазар Влаха да го заведе при нея. Вангел познаваше двамата братя от дете, но никога не беше проявявал интерес към тях, както и към когото и да било от потомците на слугите. Лазар и Иван обаче не бяха слуги и сега, яздейки до големия брат, Вангел си даваше сметка, че напразно е подценявал, дори презирал тези свободни, независими и горди мъже, които бяха в услуга на семейството му единствено от уважение към паметта на баща си, прочутия капитан на Белия дявол. Лазар и Иван бяха прикрили следите им, когато бяха изклали циганския катун край Татарбунари, те командваха наемниците на Зоя, те щяха да бъдат двете му ръце от утре, когато официално щеше да поеме делата на Авалови.