— Отивам да спя, Вангели — каза Зоя, когато вратите на имението изскърцаха зад гърба им. — Грохнах от умора. Иди да поспиш и ти. Ще те събудя, когато дойдат наемниците.
Но Вангел знаеше, че няма да заспи. Банята „изтри“ умората му, но възбудата остана.
— Трябвам ли ви, княз? — попита Лазар. — Ако разрешите, ще ида да потърся брат ми.
— Върви. Довечера ще се видим на съвета.
Лазар смени коня и излезе от двора, а Вангел се качи на плоския покрив. Оттатък, до левия бряг на езерото, стигаше ръката на Йоан Лупус, зад Карпатите започваше властта на трансилванската династия Ракоци. Тук, на това късче земя всевластен господар беше Зоя. До тази вечер в полунощ, а после започваше неговата — на съдия, на господар, на Бог! След няколко часа той щеше да наложи волята си, да се снабди с войска и да започне война с Йоан Лупус и титулованите му лакеи…
Вангел реши да оповести завръщането си в столицата. „Не мога да се крия като плъх!“ — мислеше той, загледан в празния лист, декориран с герба на рода му. „Да става каквото ще, по дяволите! Пиратът Вангел Аваля не би се колебал да развее русите си коси на яшката чаршия!“
„До негово височество княз Йоан Лупус, върховен повелител на Молдова, Триречие и Буджак. Смирено съобщавам на негово височество — започна Вангел, — че след изтичането на десетгодишното ми заточение, аз, княз Вангел Авалов от Скендера, се завърнах в Молдова, решен да служа всеотдайно на интересите й, да се подчинявам на законите и на заповедите на високоблагородните князе от рода Лупус, управляващи страната с вдъхнатите им от Бога целомъдрие, достолепие и всеопрощение за блудните овце от стадото господне! — ваш покорен слуга княз Вангел Авалов.“
Когато препрочете писмото, Вангел задраска „слуга“ и излезе на балкона. За пръв път си позволяваше да се показва на дневна светлина, но както очакваше, никой не му обърна внимание. Поне видимо. Долу, на оградата, се подпираше млад скитник със сплъстена коса и равнодушен, празен поглед. Месата му се подаваха под парцалите, наречени дрехи, нозете му бяха боси и издрани, но яки, косата му висеше до раменете на кичури.
— Ей, ти! — извика Вангел.
— Аз ли? — равнодушно попита босякът.
— Ти. Как се казваш?
— Не знам. Забравих. Защо се интересуваш?
Вангел се готвеше да го изругае и да влезе в стаята си, но нещо и в тембъра и в акцента на скитника го накара да остане.
— Ей, ти?
— Кажи.
— Не си тукашен, нали?
— Не съм.
— Откъде идваш?
— От далече… — скитникът се отдели от оградата и понечи да тръгне. — Скучаете в този град — неопределено каза той и повлече крака към площада.
— Защо да скучаем?
— Много питате.
— Майната ти, проклет просяк! — изсъска Вангел и се върна в стаята. Отново седна да чете писмото до Йоан, когато стигна до края, задраска „покорен“ и започна да го прехвърля на официалната бланка на Авалови. Тогава чу гласа на скитника.
— Ей, ти! Я се покажи!
Вангел скочи като ужилен. „Сега ще те напълня с олово!“ — вбесен извика той, грабна пистолета, дръпна петлето, изхвръкна на терасата, но застана срещу дуло и две очи, пълни с яростна решителност.
— Аз не съм просяк! — сухо каза скитникът. — Може да съм гол, бос, мръсен, но просяк не съм! Разбра ли?
Вангел кимна. Този тип започваше да му харесва. Свали пистолета и опря длани на парапета.
— Добре, не си просяк, войн си! Така по-добре ли е?
— Не съм просяк, това е всичко.
— Разбрах. Престани да дрънкаш като латерна. Работа искаш ли?
Лицето на скитника не се промени, злобата в очите остана, но и той отклони дулото.
— Каква работа?
— Въоръжена. Такава, каквато подобава на воин.
— И кой ще ме наеме? Ти ли?
„Ще трябва да те науча да говориш с мен, разбойнико!“ — помисли Вангел, но на глас произнесе:
— Влез в къщата. Ще наредя да те нахранят, да запалят банята, да ти дадат човешки дрехи. Когато си готов, кажи на слугите да те доведат при княз Авалов.
Вангел се върна на бащиното си бюро, дописа писмото, заля го с червен восък, запечата го с пръстена си и го изпрати. „Сега вече мога да чакам убиеца на Лупусите!“
Вангел се премести на голямата кожена софа. „Отново в Яш?“ Колко беше обичал този град и колко бързо го намрази до смърт. До повръщане, както се изразяваше Бесния Лео.
Налагаше си да не мисли за кратката си, бурна и унизителна любов. Аурела се промъкваше нощем в къщата, тук, под носа на слугите, отдаваше му се, виейки се като тръстика, скимтеше, захапала ту китката си, ту брадата му, и се измъкваше крадешком, посред нощ като дух, за да прекоси цял Яш до жълтата едноетажна къща на генерал Миор, която някой ден щеше да затрупа цялото му семейство. Тогава Вангел беше щастлив човек. През деня официален годеник на една от първите красавици на Яш, нощем неин любовник до пълно грохване, до изтичане на костния мозък. Тогава Яш беше удобно за живеене място. Е, нямаше я ослепителната виенска аристокрация, нито могъществото на австрийското банкерство, но я нямаше и беднотията на древната Юлиобона. След отшумяването на войната молдовският селянин се върна при ралото, чокоите отглеждаха добитъка и пазарите бързо се задръстиха със стока, и местна, и вносна. Голямо богатство нямаше, но и голяма беднота също, а това създаваше някакво равновесие. Враждите и крайните ненависти бяха притъпени, никой не надничаше със завист в двора на съседа си и животът течеше безметежно. Разбира се, тогава той нямаше истинско око за Молдова или поне нямаше с какво да я сравни, освен с военните калета на одринския джамаат. Във Виена си даде сметка колко безметежен град е Яш и какви страсти кипят по света. Как най-богатите разоряват по-малко богатите, как се грабят злато и скъпоценности, каква омраза възбужда европейското сдружение на еврейските банкери с неговата финансова мощ и какъв ужас вселява отоманската империя с войнстващата си религия, с тъпотата и кръвожадността, която възпитава в безбройната си, многонационална военна сган. В Яш и въобще в Молдова, която граничеше непосредствено с османците и по статут се явяваше васално княжество на високата порта, се чувстваше по-малко страх от ятагана, отколкото в столицата на могъщата Свещена източна империя…