Кристиян заварил баща си да го чака на прага.
— Къде са главите на развратниците, сине? — попитал старият войн.
— Няма да има паднали глави, тате! — избягвайки да го гледа, отговорил Кристиян. — Довечера ще видиш дъщеря си графиня и съпруга на Емилиан Сергиу.
Генералът се прибрал в стаята си, заключил вратата и лапнал дулото…
— Княз, княз Вангел… Ваше благородие?
— Моля? Какво? — Вангел седна на софата. — Какво има, бай Игнате?
— Странникът е готов, княз. Заповядали сте да ви го доведа?
Вангел се отърси от спомените и кимна.
— Кажи му да влезе.
На вратата застана сух, кокалест мъж, с черен сюртук, бяла риза и високи испански рейтузи. Очите му бяха все така нагли, но поне злобата беше паднала от тях.
— Ти си бил рус бе?
Чужденецът се усмихна, по-скоро нещо подобно на гърч разкриви иначе правилното му, дори красиво лице.
— Вие… княз ли сте наистина? — без следа от смущение или страхопочитание попита той.
— Седни. Ти си в дома на князете Авалови. Чувал ли си това име?
Русият странник кимна отрицателно.
— Идвам отдалече, много отдалече. Пътувам повече от три месеца.
— Пеша?
— Конят ми грохна на третата седмица. Беглец съм, княз. В Турция има награда за главата ми.
— Така ли? — Вангел се облегна удобно и се приготви да слуша. — Да чуем героичната ти история.
Русият, който всъщност не беше по-рус от него, но значително по-светъл от населението на Молдова, отново поклати глава.
— Не сега, княз. Сега ако позволите, ще попитам защо ме наехте и каква работа се готвите да ми възложите.
— Въоръжена! — Вангел го изгледа одобрително. Този беглец имаше и кураж, и достойнство. Доказваше го фактът, че беше предпочел да се облече като войник вместо като слуга. — Ти ли си избра костюма?
— Аз.
— Оръжие имаш ли?
— Пистолет и нож. Барутът ми свърши.
Вангел се усмихна.
— Как се казваш, от кой град си, от кое племе, къде отиваш? Учтивостта те задължава да се представиш, беглецо. Седни най-после и говори!
Русият се отпусна на креслото, кръстоса крака меко и непринудено и взря зеленикавия си поглед в него.
— Бягам от Одрин. Турците го наричат Едрине. Долу, на юг, на три конски прехода от Цариград… — Вангел изтръпна, но се опита да потисне внезапното си вълнение.
„Не, не днес ще откровенича с този разбойник!“ — помисли той, загледан в спокойните му силни ръце, лежащи като котки на облегалката на креслото.
— Името ми е Сотир, по баща Вълчанов, по род Куртев. Дигнахме бунт срещу валията, избихме заптиетата, но каймакаминът насъска еничарите. Оживелите от клането хванаха кой накъде види. Скитах някой ден из Родопа, една нощ по първи петли се прибрах вкъщи. Баща ми и чичовците ми изклани, братя и братовчеди кой избягнал ятагана, откаран в Анадола, сестра ми и сестриниците по харемите на агите. Вкъщи огънят угаснал, до огнището баба ми, в краката й закланото гонче на стария, в ръцете й Светото писание, за което няма ни очи, ни четмо, по лицето й солени вади.
— Има награда за главата ти, Сотире, вика. Бягай на север при русите, но преди това ми изкопай гроб и ме положи в него. Това е, княз. Оттогава бягам.
— Положи ли старата в гроба?
Сотир кимна. Мълчаха дълго, после Вангел стана.
— Ела. Ще ти покажа в коя стая ще спиш и каква работа очаквам да вършиш — князът спря. Сега очите им бяха на едно ниво все още пълни с подозрения и с недоверие. — Ти ще бъдеш моя гроб, Сотире. Ако куршумът ме уцели в гърдите, никой няма да те държи отговорен, но настигне ли ме в гръб, моите хора ще те разкъсат. Ще съжаляваш, че си се родил, одринецо. Ако не пукнеш преди мен, на кол ще те набият, на бавен огън ще те сварят. — Вангел се усмихна. — Е, приемаш ли работата?
— Приемам, княз — нехайно отговори беглецът.
— Добре, Сотире — Вангел извади кесията си. — Ето ти петстотин златни талера. Купи си дрехи. Моят гардероб е за мен. Кон и оръжие си избери от Аваловите. Давам ти три дни за отдих. На четвъртия падне ли мрак, ще оседлаеш твоя и моя кон и ще ме чакаш пред портата. Разбра ли?
— Не е трудно за разбиране, княз!
— Бай Игнате? — извика Вангел. — Настани нашия гост. Българин е, сънародник. От днес работи за Авалови.
В девет часа вечерта княз Вангел Авалов, придружен от новонаетия си гръб, изкачи стълбите на лятното казино, избра маса, седна и поръча шампанско. Заведението беше онемяло, после започна шептене, наподобяващо жуженето на кошер.
— Как се чувстваш, Сотире?
— Добре, княз. Не мога да повярвам, че бягството ми свърши.
— Започва по-лошо, Сотире, много по-лошо. Искам да запомниш няколко лица.
— Тук ли са?
— Не. Бай Игнат ще ти ги покаже в града. Давам ти още една нощ за размисъл, Сотире. Ако останеш при мен, ще понесеш всички несгоди, които едно семейство с много врагове може да струпа на главите на своите приятели. Ако решиш да продължиш към Русия, ще ти дам кон и хиляда талера да търсиш късмета си сред северняците.