— Легна, княз. Двадесет часа не беше слизал от коня.
— Нека спи. Премести принц Лео в задните стаи. Хърка като карпатска стръвница.
— Чувам го, княз…
Вангел почувства, че старецът има да каже още нещо.
— Какво има, бай Игнате?
— В салона ви чака една жена, княз. От изгрев-слънце. Казва, че няма да мръдне, докато не я приемете.
— Просякиня?
— Напротив, княз, изглежда чокойка, макар че е забулена.
„Круцификс, ако не е просякиня, тогава е просителка!“
— Отивам да я видя, бай Игнате. Кажи в кухнята, че ще чакам принца за закуска.
В първия момент не видя жена. „Може би си е отишла?“ Не е издържала и се е махнала, но пердетата се раздвижиха и в салона се появи привидение.
Аурела? Не, не беше Аурела, макар че много напомняше бившата му годеница. Същият ръст, същите цветове, но ако при настоящата графиня Сергиу чертите на лицето издаваха капризен характер, склонен към истеричност, у тази жена преобладаваше високомерието и студената непристъпност, която превръщаше фрапантните красавици в статуи от плът и кръв… Да, напомняше му Аурела, но и още една дама, която някога минаваше за най-привлекателната фройлина от свитата на Сигизмунд Батори… Вангел вече знаеше кой седи пред него. Това момиче приличаше на баба си Магдалена Абруд.
— Господи, каква красавица си станала, Елена? В първия миг те взех за нимфа.
Лицето й се озари от щастлива усмивка.
— Позна ли ме, Вангели… Толкова се страхувах от тази среща… — Елена направи крачка, но спря неуверено. — Сърдиш ли се, че нахлух в дома ти?
Вангел взе ръцете й, целуна ги, застави я да седне до него.
— Как ти хрумна такава мисъл, скъпа?
— Мога да си представя как мразиш всички Миор.
— Не мразя никой Миор, Елена, но обичам само теб.
— Ти прости на Аурела?
— Не я мразя, скъпа — Вангели удари звънеца за прислугата. — Не искам да си спомня за нея, не искам да я виждам, но не я мразя. Сестра ти не заслужава силни чувства.
Елена го гледаше изпитателно.
— Аурела е много нещастна, Вангели… — започна тя, но слугата влезе в салона и се принуди да глътне края на фразата.
— Бай Игнате, имаме скъп гост. — Неискрено усмихнат, всъщност едва потискащ лудото вълнение, което го беше обзело, започна Вангел — Донеси кафе и нещо за закуска. Това е госпожица Елена Миор, най-красивата млада дама на Яш.
Когато старият прислужник излезе. Елена попита кратко, почти шепнешком.
— Наистина ли ме харесваш, княз?
— Разбира се, скъпа. Ако се беше родила във Виена, щеше да бъдеш звездата на Шьонбрун.
— Нямаш право да ми говориш така, освен…
— Освен? — Вангел не знаеше какво говори, какво мисли, какво чувства. Боляха го очи, дъх не му достигаше, сърцето му биеше като сребърната камбана на храм „Свети Сигизмунд Справедливия“, ръцете му трепереха, коленете му се биеха едно в друго.
Елена понечи да отговори, но бай Игнат отново я прекъсна с появяването си. Изчакаха закуската. Избягваха да се гледат в очите. Нито той, нито тя посегнаха към масата.
— Аурела е нещастна, Вангели. Граф Сергиу е празноглав позьор. Авантюрите му нямат край, коя от коя по-пошли, по-нелепи, по-срамни. В Яш няма лека жена, която не му е била любовница… — Елена го погледна за миг, но отново побърза да отклони поглед. — Дори слугините на сестра ми са избирани от него.
— Имат ли деца? — попита Вангели, колкото да чуе гласа си.
— Господ я наказа с безплодие. Аурела мрази мъжа си. Ще бъде подло, ако не ти кажа… — момичето пое въздух, събра целия си кураж и изстреля. — Аурела те обича… съжалява горко…
— Елена, моля те…
— Не ме прекъсвай Вангели, за бога. Аурели нарича авантюрата с Йоан „нощта на божието проклятие“. Повярвай ми, княз, сестра ми мисли единствено за теб, макар да знае, че за подлост като нейната прошка няма.
„Нима е изпратена от сестра си? За бога, не, това не мога да понеса!“
— Защо ми говориш за Аурела, Елена? — сухо, едва преглъщащ режещата си слюнка, попита той. — Не е ли ясно, че нито мога, нито искам да имам нещо общо с нея?
Елена скочи и тръгна из салона.
— Аурела ме мрази… Знаеш ли защо? — Елена спря и се обърна. Делеше ги масата, светлината, падаща зад гърба й, я размиваше така, че не различаваше чертите на лицето й, но чуваше учестеното й дишане и виждаше как гърдите й се мятат като мъртво вълнение. — Мъжете ме харесват, Вангели. Включително Йоан Лупус и зет ми Мико… — Елена млъкна объркана, смутена от дързостта си, а може би уплашена, че той ще разтълкува погрешно думите й.
— Ти си истинска красавица, скъпа — Вангел опита да й помогне, съзнаващ, че самият той се нуждае от помощ. — Толкова красота и слепите биха видели.