— Какви са отношенията ти с Елена, Вангел? — с остър фалцет попита владетелят.
— Това е частен въпрос, Йоане. Чу молбата ми, моля отговори!
— Нямам претенции към теб… нито аз, нито законите. Твой ред е да ми отговориш.
Вангел се поклони иронично, непочтително, дори обидно според законите на церемониала на Молдова, взаимстван и от руси, и от турци, вдигна русата си глава, произнесе:
— Пред бога Елена е моя законна съпруга!
Видя призляването на Аурела, бясното лице на Йоан, обърна се, процеди:
— Сега, Лео, наистина е време да се махаме — и следван от принца на Курцланд, тръгна към каретата.
Шеста глава
Вангел беше в Солун, когато получи писмото на Зоя. София беше станала законна съпруга на княз Йоан Лупус. Беше пристанала на владетеля и доброволно беше отишла под венчило. Писмото завършваше с думите „Лупус ще узнае, че поддържаме казарма в Биказ, че плащаме на наемници, че ти, княз, донесе от столицата на Свещената империя мисия, по-отговорна и по-велика от оцеляването на жалката молдовска династия. Очаквам присъдата ти над княгиня София Лупус, макар аз, нейната майка, да съм я осъдила на смърт!“
Тази вест не го изненада кой знае колко. София намрази Елена от първия миг, от пръв поглед, нечестиво и диво. Когато, придружен от Бесния Лео, Сотир и двамата Влаха, Вангел и младата му съпруга стъпиха на земята на Скендера, София беше отишла на кон при Алика, сестрата на Власите, Зоя целуна Елена, каза: „Още тогава, преди десет години, предпочитах ти да бъдеш княгиня Авалова“ и я отведе в банята.
Старият княз, принцът на Курцланд и Вангел седнаха в патиото със стакани в ръце, а братята поведоха Сотир да му покажат имението и околностите. На Вангел му предстоеше да съобщи на баща си за дуела с Дорней и търсеше подходящи думи, когато Бесния с необуздания си бас:
— Княз, Вестта за двубой в Яш май още не е стигнала Скендера?
Кръвта се изтегли от лицето на стария.
— Двубой? Какъв двубой? Стига двубои, за бога!
Вангел побърза да се намеси.
— Човек не може да избяга от съдбата си, татко.
Княз Вангел Авалов, наречен фон Скендера, беше разсеян. Днес внезапно нахлули мисли тревожеха ума му. Всичко започва с кръв и всичко завършва с кръв. Била тя пролята или вкаменена… И още нещо — Бог създаде мъжа и жената, създаде пороци, вини, опрощения, но никъде в Светото писание не беше казано: „Бог създаде братът и сестрата. Бащата и майката. Приятелството… И още по-малко задължения към тези понятия.“
— С кого се би, Вангели?
— С един наемник на Йоан. С някой си граф Флориан Дорней.
— Уби ли го?
Вангел кимна. Нямаше намерение да се впуска в подробности, но Бесния отново изпусна невъздържаната си уста:
— Закла го като баран, княз… Като гледах какъв бик вдига ръка срещу Вангел, ей богу, кръвта ми се смръзваше.
Константин затвори очи, уморено се отпусна в стола и остана дълго така, неподвижен като богомолка.
— Трябваше ли да го убиваш, сине? Не беше ли достатъчно да го нараниш? — все пак попита старият княз.
— Не, татко. Йоан изправи срещу мен най-долния си дуелист. Можех да разчитам на бързината си, на шанса и на Бога.
— Лупус ще отмъсти. Разплатата му ще бъде и подла, и страшна.
„Ето го отмъщението!“ — мислеше Вангел, държейки в ръцете си писмото на Зоя. „Йоан мой зет? Сестра ми София на трона в Яш?“
— Софи, защо мразиш Елена? — попита той една сутрин.
— Защото е Миор. На тази фамилия дължим всичките си нещастия. И не само ти, всички ние!
— Трябва да правиш разлика между членовете на този род, скъпа. Старият полковник беше достоен воин…
— Но синът му скри ризницата на княз Лупус… — с разкривено лице и напиращи сълзи извика София. — Скри ли я, или не?
— Права си, Кристиян е подлец, но Елена не поддържа връзки с него. Тя първа се хвърли да издере очите му, когато измамата стана явна.
— Не ми говори за тази… повлекана!
— Софи! — Вангел изпита остър гняв, дланите му изтръпнаха и ако не беше поел дълбоко въздух и не беше броил до десет, сигурно би ударил плесница на самозабравилата се княгиня. — Ти си моя сестра — овладял нервите си, продължи той. — Забранявам ти да обиждаш жена ми!
— Никаква сестра не съм ти аз! — вироглаво и с все по-дръзки очи и все по-фалциращ гняв извика София.
— Така ли? Не знаех, а каква си ми тогава, ако си така любезна да ми обясниш?
— Никаква! Аз съм дъщеря на Марс и Зоя, ти — син на Константин и Алика… Никаква не съм ти, княз Вангел Авалов. Дори истински братовчеди не сме, камо ли брат и сестра!
София скочи и панически побягна. Втрещен, Вангел остана да гледа след нея. „Нима е влюбена в мен?“ — замаян мислеше той. — „Нима омразата й към Елена се дължи на най-банална ревност?“