Вангел нямаше време да се съсредоточи над тази мисъл. Бесния излезе от вратата за езерния кей, видя го и тръгна към него.
— Криеш ли се, внуче на дявола? — принцът се отпусна срещу него на отрупаната с плодове маса.
— Говорих със сестра ми — разсеяно отговори Вангел. — Мрази Елена и в червата си. В толкова омраза има нещо патологично.
— Ще свикнат една с друга. Млади са. — Лео взе чепка грозде и с видимо удоволствие освежи изтръпналото си от вино гърло. — Трябва да действаме, Вангел. — Лео хвърли свитък пред него. — Имаш поздрави от Вълкът на луната.
„Слънцето изгрява от изток — започваше алегоричното послание на Великия маг. — Исус мъченикът освети звездния покров, но в нито едно от неговите послания не се споменава за лунни символи. Още по-малко за непълните им фази. Олтарът на целомъдрената вълчица презря нощния светилник, защото свети с отразена светлина и не крие скверната си амбиция да засенчи истинския извор на живот за Божия свят. Докога трябва да внушавам на Вълците от третия кръст, че полумесецът символизира пламтящ ятаган? Докога ще ви внушавам какъв ужас за християнския свят означава «джихат» или свещена война на исляма срещу християнската общност? Днес за столицата на ятагана тръгва брат Адриан. Вашата среща с него е в полунощ по време на августовското пълнолуние!“
— Къде по дяволите? — възкликна Вангел. — В Истанбул живеят половин милион души?
— Аз знам — каза Лео. — Ако ще се жениш, прави го бързо и да тръгваме. Забавиш ли се още една седмица, по три от вашите персияни да съсипем, пак ще закъснеем за срещата.
Вечерята събра около масата всички обитатели на Скендера, освен София.
— Къде е сестра ми? — попита Вангел.
— Замина за Яш — отговори мащехата му, избягвайки да го гледа в очите. — С разрешение на баща й.
Погледна стария княз, но отново не срещна очи.
— Позволих й да се оттегли за почивка — измънка Константин Авалов. — Скуката на Скендера я съсипа. Помоли ме да я извиня, няма да може да присъства на сватбата ти.
— Сама в Яш? — Вангел почувствува облекчение. Отношението на София към Елена беше започнало да го дразни от първия ден, но тази сутрин се бяха прибавили и подозрения. Така или иначе в този момент най-добре беше София да е далече оттук. — В Яш не е безопасно за никой Авалов. И дълго няма да бъде.
— Не е сама! — Зоя побърза да отнеме думата на мъжа си. — Децата на Влаха заминаха с нея. Алика за компаньонка, Лазар и Иван за охрана. — Чувствувайки, че Вангел се готви да поднови въпросите си, хърватката се обърна към Елена. — Ела, скъпа — с насилена любезност каза тя. — Време е да получиш своя дял от фамилните бижута.
Княз Вангел Авалов претупа брака си с Елена Миор, засипа младата си жена със злато, остави я на грижите на баща си, избра два персиана за Сотир и Бесния и потеглиха на юг за среща с херцог Адриан Орлаински. Яздиха до Галац, качиха се на един от речните каици на Авалови, слязоха на брега в Исмаил, а оттам по гладкия като шлифован мрамор Понт се добраха до Истанбул. Пътуваха с нова, френска фрегата, строена в Брес под силно холандско влияние — с лека ростра, остър кил и два румпела, на квартердека и един резервен на фалшборда. На грота се вееше знамето на Бурбоните, флаг достатъчно познат и на султан Мехмед IV Османоглу, и на великия му везир Ахмед Кюпрюлю паша. Бялото знаме с лилиите им позволи да акостират безнаказано на търговския стапел под Румелихисар. Беше средата на лятото, топло, потно, влажно, но богатите френски благородници, за каквито се представяха Вангел и Бесния Лео, намериха и хан за подслон, и турска баня, в която да се отморят от пътя. Империята, която бяха дошли да обезглавят, ги възкреси така, че още в този миг бяха готови да атакуват двореца на османовите наследници, да пази Бог от високомерие, безумие и рицарско тщеславие.
Царуването на младия султан Мехмед IV Османоглу беше започнало щастливо и това се чувстваше по всички краища на неизбродимата му империя. Когато се качи на трона в Топкапу, страната се разкъсваше от метежи и бунтове. Вълнуваха се еничарските корпуси в България и в Анадола, халифът на Багдад искаше независимост, войната с Венеция за Крит се беше закучила така, че вече втора година ни една от силите не вземаше превес. Княжествата отвъд Дунава уж васални, всъщност водеха самостоятелна политика и не само че не плащаха данъчната си лепта, но с едно око поглеждаха Виена и двореца Шьонбрун, където се замисляше и финансираше нов кръстоносен поход към Светите места (така християните наричаха гроба на Исус Незаконородения), а това значеше и срещу целокупността на Отомания. Когато Мехмед седна на престола, покани за велик везир Ахмед паша от великия род Кюпрюлю. Приближените го съветваха да не прави този избор. Самата валиде ханъм го увещаваше да не дава толкова власт в ръцете на мъдрия, четиридесетгодишен паша, натрупал и военен, и дипломатически опит, който имаше десетки хиляди могъщи приятели из империята и за когото би било детска игра да му забие ханджара в гръб. Мехмед обаче се вслуша във вътрешния си глас и след петчасов разговор с пашата на кафе и либийски фурми все пак го попита: