— Ще бъдеш ли мой пръв съветник, Ахмед паша?
— Ще бъда твои уши, очи, език и десница, Твое Величество — отговори генерал княз Кюпрюлю и удържа на думата си.
Когато вълците от третия кръст стъпиха в Истанбул, броженията сред еничарите бяха стихнали, бунтът на багдадския халиф смазан, войната за Крит окончателно спечелена и венецианците изтласкани дълбоко навътре в Адрианово море и всичко това се дължеше както на извънредната енергия на младия султан, така и на мъдростта, такта и търпението на потомъка на безкрайната поредица от везири, на верния воин и честен мъж Ахмед Кюпрюлю паша.
Въпреки това Империята живееше в смут и неведение. Защо смут и защо неведение? Спахиите отдавна бяха уседнали, бяха се превърнали в богати чифликчии, разполагаха с безбройна рая от полугладни роби и не само че не желаеха да нарушават рахатлъка си с нова война, но трепереха за живота на синове, внуци, които всеки момент можеха да бъдат викани за нов „джихат“ под вечно кървавото знаме на полумесеца. Спахиите молеха Аллаха да вразуми младия, честолюбив Мехмед, да вдъхне кураж и змийска мъдрост на везира, единственият мъж в империята, годен да влияе на гордия като паун османов наследник. Ще има ли война и с кого? Спахиите бяха в неведение, а и в смут, защото от Анадола, от Египет и Сирия прииждаха табии редовен аскер, без да знаят ни накъде ще вървят, ни с кого ще се ударят. Единствен Мехмед знаеше — започваше нова война с Австрия и с нейния император-кръстоносец Леополд I Хабсбург. Проумя го друг Леополд, принцът на Курцланд.
— Задава се война, Вангел — каза една вечер Бесния. Беше излязъл от сутринта и за цял ден пропадна вдън земя. Вангел излезе да го търси, върна се грохнал, съсипал коня от умора. Лео го нямаше никъде. Изпрати Сотир по следите му, но и одринецът се върна с празни ръце. Принцът или беше пропаднал някъде из конаците на Истанбул, или лежеше заклан на пода на някоя от пристанищните кръчми.
Принц Леополд Турн фон Курцланд беше наел каик до азиатския бряг и беше прекарал цял ден в броене на орди, спахийски конни табии, на ичоглански отряди, оръдия, стенобитни машини, мортици-фортоубийци.
— Война? С кого? Венеция се скри зад стените си… Виена?
— Виена! — Бесния преполови на екс стакан вино, отпусна се върху възглавниците на миндера и затвори очи. — Нямаме време да чакаме Адриан. Трябва да действаме незабавно. Събуди Сотир. Утре Мехмед ще прави преглед на войската. Ако преживее деня, до края на годината Виена ще загине в пламъци!
Докато виенските масони се готвеха да нанесат удар на султан Мехмед IV Османоглу, княгиня София Лупус бодърстваше до ложето на спящия си съпруг, Йоан, владетелят на Молдова. Князът беше зарил нос в копринените възглавници, мускулестият му гръб блестеше осветен от бялата светлина на луната, дъхът му излизаше плавно и тихо, като на всеки пращящ от сили и здраве мъж. Бяха се любили дълго и страстно. Легнаха веднага след вечеря, а Йоан заспа преди половин час, доста след като часовникът на Сигизмундовата кула беше бил полунощ. Трябваше да спи. На сутринта го чакаха важни дела. Трябваше да се срещне с посланика на Хабсбургите, преди Халил паша със свитата си да е спрял пред градските порти. Войната изглеждаше неизбежна, но София не се тревожеше от нея. Дрънкането на оръжие беше мъжка работа и не на нея беше съдено да вразумява рицарите на Виена и истанбулските спахии. Тревожеше я друго — какво ще стане с близките й, които се бяха превърнали в най-яростните й врагове.
„Вангел не е твой истински брат!“ — беше казала Зоя един ден, много отдавна, когато беше малко момиче и по цял ден тичаше боса из Скендера. „Вангел е син на княз Константин и Алика, ти моя и на най-малкия син на Белия дявол Марс!“
— Ти ме правиш щастлива, мамо — беше отговорила София. — Не можеш да си представиш какъв камък сваляш от сърцето ми!
— Защо? — попита озадачената хърватка.
— Защото щом не е мой брат, мога да се омъжа за него! — отговори София и лека като чучулига се понесе из имението. Ушите й горяха, дъхът й излизаше възбуден и накъсан, коленете едва я държаха, ръцете й трепереха и въпреки това не се спря, докато не стигна мократа плажна ивица. Хвърли се на пясъка, закри очи с длани.