— Господи — молеше се детето София. — Омъжи ме за сина на княз Константин и Алика.
Сега, години по-късно, загледана в спящия си съпруг, тя молеше своя бог да спаси майка й Зоя, пастрока Константин и брат й Вангел, въпреки че беше направила всичко възможно да хвърли османската примка на врата му. Уязвена в чувствата си, с накърнена гордост, водена от сляпата си омраза към Елена Миор, София беше разказала всичко, което знаеше за плановете на Вангел и за бъдещата война на масоните с Истанбул. Да, знаеше, че е постъпила подло, не знаеше друго обаче, значително по-важно и по-страшно. Йоан Лупус беше натоварил Дан Трифон да напише от негово име послание до Високата порта и да предупреди Султана, че Виена му изпраща атентатори.
София се отпусна на възглавниците и затвори очи. „Вангели, Вангели, как стана мой враг, скъпи?“ — мълвеше наум властващата княгиня. Тялото й беше спокойно и задоволено, но в душата й смутът се увеличаваше всеки ден. Шпионите на Йоан не знаеха нищо за княз Авалов, освен че е оставил младата си жена в Скендера и е отплавал някъде по море. Всичко можеше да се е случило с него, не дай боже нови нещастия, но смъртта му би я покрусила дълбоко. София знаеше с подсъзнанието си, че може да се отдава на Йоан само ако Вангел е жив и люби онази змия Елена Миор. Загине ли обаче, нейният изход можеше да бъде само венчаване за Бога.
Когато се появи в Яш, придружена от Алика и Влахите, в столицата започваха есенните балове. Откъснала се от грубата ръка на майка си, Алика веднага хукна по магазините. Несвикнали да се занимават с жени, а още по-малко да ги контролират, братята й, съзнаващи, че младата им сестра трябва да се облече според модата и да живее без компромиси сред много по-бедните от тях чокои, й бяха оставили парите си на разположение и не й държаха сметка за разходите. Алика само това чакаше. Накупи дантели, кожи, най-скъпите платове, които продаваха в Яш, намери най-скъпо платената модистка и „Галан“ се превърна в шивашки салон. София се дразнеше от тази суетня, но не искаше да „прекърши“ крилата на единствената си приятелка, символизираше главоболие и по цял ден плачеше в стаята си. Въображението й работеше неумолимо, представяше си как Вангел води пред олтара Елена Миор, виждаше ги да блестят ослепително красиви, че онази змия е красива, София много точно съзнаваше и беше достатъчно почтена да си признае поне на себе си. Влахите бяха заети хора. По цял ден бродеха някъде, връщаха се с грохнали коне, хапваха мълчаливо и лягаха да спят. Алика беше твърде унесена в себе си, така че в къщата оставаха една готвачка от Браила и старият Игнат, който се покланяше дълбоко, когато се срещаха в салона, но бързаше да се измъкне към помещенията на слугите и София по цял ден нямаше с кого да размени дума.
Една сутрин застана пред огледалото и се изплаши от вида си. Под очите й се бяха образували черни сенки, снагата й измършавяваше, дрехите висяха по нея като на скендерската им слугиня Маришка. „Аз ще умра — безстрастно помисли тя. — Ако я карам така, няма да издържа до първите снегове!“
София влезе в банята, напари се, насили се да обядва и легна да спи. Събудиха я гласовете на Влахите. Свечеряваше се.
София скочи и тръгна боса из стаята. Виеше й се свят, болеше я глава, но стомахът й беше празен, а това беше знак, че животът все още кипи в нея. Разтвори гардероба на княгиня Алика, майката на Вангел, и онемя. Какво ли разбираше от дрехи малката влахиня? Загадъчната й съименничка притежаваше несметни богатства от рокли, палта, наметки, шапки, кринолини, шалове, маншони. София заключи вратата, съблече се и взе да изпробва гардероба на покойната княгиня.
Стъмни се. Запали лампите, свещи и канделабри, докато спалнята грейна в трите си стенни флорентински огледала и се превърна в истинска феерия. Когато звънецът удари за вечеря, София избра копринена тъмночервена рокля с обло деколте, обу червени, лачени обувки, високи до глезена, прехвърли черна наметка от норка през рамо и бавно се спусна в салона. Алика я чакаше на масата. Беше облякла нова рокля, беше се променила неузнаваемо и въпреки това беше Алика, момичето от дебрите на Буджак. Когато София седна и даде знак на Игнат да сервира, единствената й приятелка скочи разплакана и избяга в стаята си.
— Сервирай, бай Игнате, нищо й няма — каза тя, чувствувайки злорадо превъзходство. — Кажи на Влахите да впрегнат каретата. След вечеря ще ида на танци в казиното.