— Какво ще правим, Лазе? Ако княгинята изпружи нозе?
— Млада е, ще устиска — отговори Лазар без капка вътрешна увереност.
София „устиска“ наистина, макар че ги принуди да върнат колесницата за Алика и ги държеше по цели нощи будни да бдят над леглото й.
Когато Алика дойде в „Галан“, Лазар се опита да я наставлява.
— Да внимаваш с княгинята, Али — започна той. — Болно е момичето…
Сестра му прихна весело.
— Сляп ли си, бате? И двамата сте слепци. София е отчаяно влюбена в княз Вангел.
— Но той й е брат! — изумен промълви Иван.
— Никакъв брат не й е! Вангел е син на моята кръстница и на княз Константин, София на хърватката и на Марс Незаконородения.
Братята се спогледаха втрещени.
— Откъде знаеш такива подробности, сестро? — попита Иван.
— От София, разбира се. Цял Буджак знае, само вие лапате мухите.
Влахите свиха рамене и излязоха от стаята на сестра си. Не беше тяхна работа да уреждат любовните отношения на младата княгиня и те завинаги загубиха интерес към терзанията й.
Вестта, че София е пристанала на Йоан Лупус, попари „Галан“. Иван отиде да навести Авалови, Лазар забрани на Алика под страх от камшик да си подава носа извън оградата на двора и седна да чака новини от младата владетелка на Молдова. Игнат, който познаваше от дълги години слугите на яшските аристократи, мъкнеше кои от кои по-невероятни и непроверени слухове. Една вечер каза, че Йоан и София са се венчали в манастира „Св. Мария Монголска“ и са заминали на сватбено пътешествие в Краков. На сутринта дойде разтреперан, просна се по очи в краката му и изплака.
— Озлочестена, господин Лазаре! Йоан заминал за Краков сам със свитата си, а княгинята избягала в Биказ да скрие срама си.
По обяд сведенията бяха коренно различни. От слугите на вода Сукстул Игнат беше чул, че князът е подарил на младата си съпруга двореца на покойния кардинал Валерий Батори, където са поканили първенците на Яш за сватбената церемония. Този слух излезе верен, но Лазар получи потвърждението му в деня, когато Иван донесе от Скендера смъртната присъда на княгинята.
— Не! Това не! — извика Лазар, взрял в брат си ужасени очи. — Ако можеш посегни на София. Аз се отказвам да изпълня тази заповед! Няма ли страх от бога тази змия, хърватката!
— Не! — Иван се отпусна до готварската печка и затвори очи. — Казах й, че докато княз Вангел не потвърди присъдата, няма да предприема нищо.
— А ако потвърди?
— Тогава събираме багаж, челяд и тръгваме при Лазар Едноръкия.
— Бягство?
— Бягство, бате. Няма да отнема живота на внучката на Белия дявол.
За тяхна радост Вангел не потвърди присъдата. „Не посягайте на София, Зуи — писа от Истанбул той. — Ако предаде рода си на Лупусите, нека бог я съди!“
Седма глава
Мехмед Османоглу мечтаеше да затъмни славата на кървавите си предци Осман, Мехмед II, Завоевателя Сюлейман, Баязид Илдаръм, а това можеше да стане по един-единствен начин — да постави на колене горделивия владетел на Шьонбрун Леополд Хабсбург и да раздаде потъналите в коприни и трипер фройлини по харемите от Виена до Мека. Млад и жизнен, Мехмед султан не виждаше нищо химерично в мечтата си, напротив, всичко беше въпрос на организация и той повери похода на великия си везир Ахмед Кюпрюлю паша.
— Да не си счупиш зъбите в кръста, паша — ехидно усмихнат, всъщност озъбен като жребец пред препятствие попита Мехмед.
Везирът се поклони ниско и дълго не вдигна глава, но когато все пак бялата му чалма откри лицето му, в умните селджукски очи се четеше назряващо решение.
— Много злато ще струва този поход, падишах, и много коне ще трябва да преплуват Великата река! Готов ли си да опразниш хазната само и само жребците ни да осерат каменните сокаци на Свещената империя?
Мехмед имаше готов отговор:
— Мисли, Ахмед паша. Къде е златото, бисерите, диамантите? На кого китайците продават коприната си, къде леят най-добрите топове, къде конете съперничат по бързина на арабските, а в издръжливостта ги превъзхождат чувствително?
— На много места из Европа, Ваше Величество — започна везирът. — И в Мадрид, и във Версай при Людовик XIV, и…
— Знам, паша, знам… Ти ми кажи къде най-близо богът на неверниците е изсипал гяурското си благополучие? Виена, нали? Виена, везир паша! Тогава стягай табиите. Зад Босфора, в Измир! След две луни тръгваме на север.
Атентатът срещу султан Мехмед IV Османоглу трябваше да се проведе посред бял ден, когато слънцето е в надира си и така ослепително блести в стоманата на мортирите, че върху очите пада потна пелена, ушите глъхнат от конско цвилене, от звън на саби и от непрекъснатия вой на зурнарите, а ръцете и краката на аскера са така отмалели от учебни походи, от кушии и от недохранване, че не мускет да пукне, а самият Аллах да гръмне от небесата, третото пришествие да настане, да завари рязаните войни Мохамедови в такава животинска апатия, в такъв буден унес, че не заповед за потеря, а и самата бесилка, позорното бъдеще на непокорния, да не е в състояние да ги изкара от отровното безразличие на мърдащи трупове.