Жребият отреди за атентатор херцога на Залцбург Адриан Орлански. Лош жребий! Ако трябваше да срещне на бойното поле султана със сабя в ръка, Вангел можеше предварително да пише на Вълка на луната, че Отомания е обезглавена! Бърз като видра, гъвкав два пъти повече, студен, зъл и горделив, херцогът му подхождаше на сабята, за стрелба с мускет се изискваха съвсем други качества — стабилна нервна система, хладен ум и ястребово око, а Адриан не притежаваше нищо от стрелеца из пусия, напротив, беше започнал да вижда още по-зле, отколкото преди години в лицея, недъг, от който се срамуваше, който отричаше и се стараеше всячески да прикрие.
Хвърлиха заровете на разсъмване в хана на Христос, или Одисей от Хиос, както го наричаха гърците от малоазийското крайбрежие. Целия ден Вангел и Бесния ходеха като болни. Мълчаха, но тревогата им растеше.
— Княз — не издържа мълчаливият, сдържан Одринец. — Херцогът е сляп като прилеп.
— Знам, Сотире. Нищо не мога да направя. Зарът ни изигра лоша шега. — Ще стреля на зула, княз. Тогава ще ни преследва не стадо без сайбия, а султан Мехмед начело на аскера си.
— Повтарям ти, нищо не мога да променя. Жребият е свещен като клетвата.
— Прати мен, княз, за бога! — в гласа на Одринецът се промъкна потискана паника. — Ще дублирам стрелбата му. Ако султанът отърве кожата, с кремък ще ни дерат. По сто пъти на ден ще умираме, а смъртта все няма да идва.
Вангел не можеше да не признае, че Одринецът е прав, но не знаеше как да прати „бавачка“ на Адриан, без риск да обиди смъртно сестриния внук на покойния император Фердинанд Хабсбург.
— Ще видим, Сотире. Ще говоря с принц Леополд — уклончиво отговори Вангел, но от този момент търсеше начин да остане насаме с Бесния.
Измир беше мръсно, прашно и кърваво свърталище на левантийци от източното крайбрежие на Средно море и Егейските острови. Боклукът на целия свят беше събран тук. Лечители, шамани, магьосници, гадатели на кафе, гадатели по звездите, алхимици, престъпници, забогатели контрабандисти, обеднели, обезверени и отчаяни рицари, католици, калвинисти, ортодокси, шиити от Кюрдистан и Персия, друзи-пирати от югоизточна Леванта, шпиони от Венеция, Падуа и Флоренция, мисионери-йезуити от Кадис и Толедо, францисканци, домениканци, бенедиктинци, воюващи помежду си за химеричното право лично да общуват с Бога, негри от Судан, араби-софти от Медина и Кум, френски корсари от Сен Мало и Брес, испански от Аликанте и Картахена, руси, та бели славяни, рижи, късокраки тюрки от всички племена на централна Азия и най-накрая, децата на Олимп, търговците, които макар и роби, владееха господарите си, разоряваха ги с ласкателства, убиваха ги с коленопреклонничество, насъскваха ги един срещу друг и пиейки лютата си мастика в шарената сянка на маслиновите гори, чакаха на небето да блесне огнения знак на ръста. Повече от два века бяха минали от онзи злощастен ден, в който Мехмед Завоевателят превзе Константинопол и потъпка под конските копита на дивите си спахии хилядолетната слава на Византия, но от пепелищата на великата християнска империя османлиите изградиха един свят на господари и роби, на безмерни права и безмерно унижение, затова и робът, лукав като всеки роб, беше изнамерил безброй благовидни поводи — форми да удуши могъщия си владетел с каишите на собствения му бич. Корупция, сладострастие, мързел, пиянско затлъстяване, затъпяване, оскотяване, видиотяване, вечен позор и мъчителна, унизителна смърт — това готвеше робът на своя господар, а в Измир, град негласно командван от ханджията Христос, повалянето на могъщия господар-враг беше доведено до перфидност. Христос беше нисък, едроглав петдесетгодишен пират от Хиос. И до ден-днешен синовете и племенниците му кръстосваха Егея с един пиратски скиф, маскиран като транспортьор на маслини, но и Одисей от Хиос и брат му Ставрос се бяха уморили от абордажи и бяха слезли на сушата да душат джагалите с копринени въжета. Ставрос държеше хана на пристанището Мерсин, на два месеца конски преход по брега, долу на югоизток срещу острова на Афродита, но връзката между тях никога не беше прекъсвана, напротив — от Измир Христос владееше наивните души на ислямитите до Бурса на север, бившата столица на Осман султан, до Ушак на изток и до Анталия на юг, а Ставрос плетеше коварни мрежи срещу източните вилаети от Ерзерум до Халеб в земите на вълците, както сами зовяха себе си жителите на Кюрдистан.