— Какво те кара да мислиш, че ме интересува родословието на Хабсбургите?
Лео скочи и с несигурна, разклатена крачка тръгна из двора на хана.
— Ако те интересуваше, щеше да знаеш това, което знам аз.
— И какво знаеш толкова, дявол да те вземе?
— Ще ти кажа, княз. Ние с теб сме тука по каприз на Вълкът на луната, но Адриан по своя воля. На него му трябва главата на Мехмед не защото той е най-страшният враг на Свещената империя, а защото ако лично той, Хабсбурга, убие със своите ръце великия антихрист, славата му ще скочи до възбог… А той има нужда от слава, княз. Утре… най-късно след година, когато Лерполд приеме последното причастие и трона остане вакантен, именно славата ще бъде тази, която ще го отведе в Шьонбрун.
— Добре, Лео, така да е. Не виждам нищо лошо, ако нашият приятел и сълицеист седне на трона във Виена. Напротив, тогава животът ти ще се промени като в сънищата. Именно тогава ще получиш виното, златото и жените, които така алчно желаеш.
Лео се отпусна тежко в паянтовия стол на Одисей от Хиос.
— Адриан няма да уцели султана, Вангел. За жалост очите му са слаби, въпреки че не го признава. Виждал ли си го да чете? Не, нали? А той чете много, но с холандски монокъл и само когато никой няма наоколо…
— А ако уцели?
— Тогава животът ще се превърне в арабска приказка. Отомания обезглавена, войната отложена за десет, петнадесет години… Може и повече. Кой знае? Във Високата порта може да влезе миролюбив султан. Виена ще си отдъхне. Отново ще започнат пикници, балове… и ако, дай боже, Адриан положи короната на главата си… Глупости, мечти, кошмари! — Бесния стовари тежкия си юмрук на масата. — Адриан няма да застреля султана, княз! Спахиите ще го съсекат намясто, а нас ще ни избесят като сарацини на най-високите тополи в Измир.
„Прав е!“ — вътрешното колебание беше започнало да се превръща в паника. Вангел уважаваше младия херцог, възхищаваше се на непринудения аристократизъм, който излъчваше през всичките фибри на съществото си, но не би могъл да жертва главата си само защото той се домогва до короната. „Не, Адриан! Готов съм да те подкрепя, но не на тази цена. Аз, не!“
— Имаш ли някакъв план, Лео? Нещо истинско. До гуша ми дойде от пиянските ти брътвежи!
— Ти си пиян, Вангел, макар че май започваш да изтрезняваш. — Лео отново напълни стакана, намокри устните си, но не пи, а втренчи мътните си синьо-бели, но отдавна кръвясали очи в него. — План? Имам някакъв план… Вълкът на луната ни изпрати на смърт. Ние обаче ще влезем във Виена с триумф. Адриан трябва да умре. Сега, тук, на тази маса трябва да произнесем присъдата му!
— Адриан е мъртъв. После?
— После пиратът докарва коритото си в Измир. Не след десет дни, а утре. В нощта срещу атентата ние се качваме на палубата и излизаме от залива. Дочакваме разсъмването на котва…
— А кой ще стреля в султана? — иронично, но с нарастваща вътрешна надежда попита Вангел.
— Сотир. Ако някой има и характер, и нерви да види сметката на Мехмед, това е само този кротък българин.
Вангел вече беше изгубил интерес към плана на Бесния, но разочарованието му остана и беше започнало да взима връх над другите чувства, бушуващи в него.
— Значи пращаме Сотир на смърт?
— Не! Стреля в Мехмед и хуква на изток. Конят му е много по-добър от турските. Има всички шансове да се отдалечи на десетина левги, докато ислямитите излязат от вцепенението и започнат да го преследват.
— Това значи да скита из Отомания, докато падне в ръцете на потерята?
— Или докато се добере до Молдова. Риск, княз. Цената е хиляда златни талера.
— Които ще платя аз?
— Адриан посмъртно. Точно толкова носи в колана си. А ние ще изчакаме пирата на котва извън залива. Ако султанът е мъртъв, ще му дам последните си двадесет талера, ако не, ще пие една студена вода и ще продължи да пъшка под ботуша на османовци.
Настъпи дълго, тягостно мълчание. Курос отдавна беше нахранил кучетата си и сега деряха с жена си двете овце, които довечера щяха да сервират на гостите си. Сотир се размърда, обърна се по гръб, пропъди с ръка някаква муха и продължи да спи спокойно и безшумно.
— Да си представим, че султанът е мъртъв? После?