— Опъваме всички платна и хукваме на север. На края на месеца влизаме във Виена като триумфатори… Ние, убийците на Негово величество Мехмед IV Османоглу.
— Така ли? — внезапно подозрение връхлетя Вангел. — Защо двамата? Няма ли да се намери куршум и за мен?
— Ти наистина си луд!
— Не аз, ти си луд! — Вангел замахна рязко, юмрукът му изтрещя в ченетата на принца, очите му се обърнаха и той рухна на прегорялата, лиса трева. — Луд мога да изтърпя, но подлец никога! Сотире?
Сотир скочи като изстрелян от мортир. Лек, бърз, свеж… Никакъв сън не личеше по лицето му.
— Принц Леополд се напи. Положи го в леглото!
Одринецът безмълвно изпълни заповедта.
Беше рано след обяд. Пълна тишина цареше наоколо, а и спокойствие. Бризът духаше от морето така, че горещините се понасяха по-леко. От юг пълзяха черни, кълбести облаци. Започваше да мирише на дъжд. Чайките летяха ниско, гларусите се събираха на ята и грачеха като гарвани, сигурен признак, че ще вали.
Вангел свали ботфортите, качи крака на съседния стол, наля стакан вино и отпи с наслада. „Да върви по дяволите тоя мръсник Бесния! Жребият си е жребий. Всичко е в ръцете на Бога.“
Херцогът се зададе по буренясалата пътека. Русата му, дълга и права като коноп коса се вееше на вятъра. Косъмът на Пик даме, прекрасната му хановерска кобила, грееше като черен янтар, ударена косо и в тил от лъчите на слънцето.
Изглеждаха истински красиви в този грозен, тъп и кървав ислямски свят. Адриан разседла кобилата, върза я под навеса и бавно с ръце на кръста тръгна към него.
— Изключителна природа, княз. Защо господ е толкова по-щедър към хората, колкото по-нисши духом са те?
— Имаш ли отговор, Адриан?
— Никакъв. — Херцогът седна леко, безшумно, скръсти ръце на гърдите си и потъна в размисъл. — Море чисто като кристал, прозрачно, топло, ласкаво. Климат като в рая. Местните не знаят какво е студ, снежна виелица, заледени реки и езера. Не знаят каква титанична война с природата води северният човек и с какви усилия оцелява в суровия си свят. А тук, на брега на Леванта, дърветата са отрупани с плодове цялата година, морето гъмжи от риба, планините от дивеч… а мизерията е смайваща, отчаяна, нечовешка… Как си го обясняваш, Вангел?
— Мързел — разсеяно отговори княз Авалов.
— Да те мързи дотолкова, че да не уловиш риба, да не убиеш дивеч на умирающите ти от глад деца? Това е против човешката природа. Против инстинкта за оцеляване!
— И въпреки това фактът е налице, Адриан. Ислямът третира пиянството като смъртен грях. Ако турците познаваха вкуса на виното, Виена щеше да си отдъхне. Враговете на Светия кръст щяха да се самоубиват масово.
Адриан се засмя весело, безгрижно. Здравите му, вълчи зъби блеснаха като бисери срещу слънцето, сивите му очи изчезнаха в гнездата си, мускулестият му стомах полюшваше копринената му риза като ветрило на мауна.
— Прав си, Вангел. Не бях помислил за пиянството, а то… съсипа толкова достойни мъже. — Херцогът на Залцбург се огледа. — Къде е принц Леополд? Или и той се самоубива някъде?
Изтрещя изстрел, Адриан се изпъна неестествено, а очите му изразиха учудване, устата му се опита да промълви нещо… и рухна по очи на масата.
На входа на хана стоеше Бесния с мускет в ръка. Сега не се клатеше, нито в очите му имаше налудничавия блясък на пияницата. Вангел скочи ужасен, от конюшнята излезе Сотир, от дъното на хана тичаше Христос с касапски нож в ръка.
— Какво направи, нещастнико? — Вангел измъкна пищова си и вдигна петлето. — Сега ще пръсна празната ти глава!
Лео хвърли мускета и тръгна към масата.
— Стреляй, Вангел. Но ако не ме убиеш, това ще бъде единствения ми шанс да доживея до старини. Ако Адриан преживееше утрешния ден, на следващия ние с теб щяхме да бъдем по-мъртви от овните, които пирата дере зад хана.
Княз Вангел Авалов свали пищова, върна го в пояса, обърна гръб на хана и с кървящо сърце и разтреперани колене тръгна по пътеката към морето.
Сотир изкопа последното земно убежище за херцог Орлаински фон Залцбург, фон Хабсбург, един от малкото достойни мъже на Свещената империя, годни да претендират за престола й. Адриан беше осъден на смърт само защото Бог му бе дал слабо зрение и Вангел не можеше да се примири с нелепостта на присъдата. Подлеци като Йоан Лупус, Емилиян Сергиу и Дан Трифон тъпчеха грешната земя в цветущо здраве, вечно пияният бесен бик Леополд Турн фон Курцланд щеше да се събуди утре на разсъмване. Мехмед Османоглу, пиратът на Хиос, той самият… а благородният, гордият аристократ Адриан завинаги щеше да остане в песъчливата земя на Малазия.