— И ти забравяш, че те обичам — с посърнали очи и свито гърло отговори мащехата му. — Ти си мой син.
Вангел отърка мокрото си лице в нейното, грабна превиващата се от смях София, целуна я и побегна към къщата. На входа обаче спря и се обърна рязко.
— Въздържай баща ми от наставления — после прекрачи прага.
Вечерта мина тягостно. Константин беше обещал на жена си да отложи разговора за друг път, но когато Зоя отиде да сложи малката София в леглото, нервите му не издържаха.
— Как върви учението, Вангели? — глухо попита той.
— Като на маневри. Много по-дълго прекарваме в полето, отколкото в лицея.
— Как да те разбирам? Недоволен ли си?
— Не съм възхитен.
— Криеш нещо от мен?
Вангел приключи вечерята и се облегна на стола.
— Нищо не крия, татко. Аз съм по-добър ездач, фехтовач и стрелец, отколкото лицея може да ме направи. Понякога мисля, че си губя времето.
Константин почувства остра неприязън към сина си. В този момент срещу него не беше Вангел. През масата го гледаше синът на Алика Бердяно, чужд млад човек с блудните, теменужени очи на майка си, с нейната глухота за чуждите аргументи, с нейното незачитане на всичко, което не я засяга.
— Не време губиш, а злато!
— Упрек ли е това?
— Отговор.
— Аз не съм задавал въпроси, княз!
Вангел вдигна глава вироглаво, баща му, напротив, сведе очи и тишината за дълго се настани между тях.
— Знаеш, Вангели, за да не си роб днес, а княз, богат и независим, дължиш го на великия си дядо — Константин вдигна глава и срещна хладните, умни, но празни от чувства очи на сина си. „Думите ми отскачат от него. Хладен и хлъзгав като майка си!“
— Не забравям, татко. Мога ли да забравя, че Марс ме измъкна от джамаата. Не, разбира се… Нито, че твоята майка отрови моята!
Константин не очакваше такъв удар. В себе си той го нарече подъл.
— Има такъв слух — князът чувствуваше, че гласът му издрезгавява, че сърцето блъска в гърлото му, че гъст огън залива лицето му. Това бяха първите пристъпи на сърдечната болест, която сега, толкова години по-късно, го беше превърнала в старец.
— Това не е слух, княз. Това е самата истина.
— Баба ти не е жива да се защити. Непочтено е да хулиш паметта й!
— Не хуля никого. Майка ми наруши съпружеската клетва и беше наказана. Филип наруши много повече закони, но умря на дуел, нали?
Константин кимна. „Добре, че поне тази гнусна тайна не му е известна!“
— Значи всеки сам избира поведението си и сам отговаря за него. Така ли е?
Константин кимна отново.
— Тогава аз, сина ти, с пълното съзнание за деянията си искам да отидеш при генерал Миор… при бащата на Аурела, и да поискаш ръката й. Искам годеж. Официален. В Яш. Сватбата ще бъде след две години, когато завърша лицея.
Константин беше загубил много близки в своя живот, за да си позволи да рискува сина си. Напротив, той лягаше и ставаше с молба към всевишния: „Господи, пази сирака, дай му сила и мощ да заобича мащехата си Зоя и сестра си София, дай му забрава за Одринското кале, вдъхни му великодушието на Белия дявол и накрая, Господи, Боже мой, вдъхни му любов към баща му, който няма силата на Сатаната, няма възмездието на Провидението и би счупил сабята си пред всеки, който извади кръст срещу нея!“
Вангел растеше непостоянен като вятъра. Понякога, в добро разположение на духа, Константин виждаше как търси близостта на Зоя. Тогава острия му поглед омекваше, гласът ставаше кадифен и ласкав, движенията плавни и гъвкави. Друг път, особено ако Зоя си позволеше да му отправи някакъв упрек, Вангел веднага се сещаше, че „дамата от Хърватско“ не му е майка, наричаше я леля Зоя с цялото презрение, с което едно подрастващо момче може да натовари едно обръщение. Очите му ставаха стъклени като на соколите, гласът остър и режещ, движенията резки, пълни и с неуважение, и с незачитане на статута й на господарката на дома им. В такива случаи, а те не бяха малко, Константин изпитваше почти садистично желание „да го постави на място“, но Зоя го спираше.
— Недей — кротко казваше тя. — Горд нрав. Нищо не можеш да направиш… освен да го насъскаш срещу себе си.
Константин премълчаваше на мига, но после търсеше повод за разговор със сина си. Минаваха дни, Вангел забравяше инцидента и баща му започваше отдалече.
— Жалко, че дядо ти не доживя да те види. От неговата уста щеше да чуеш думи, които на мен ми е трудно да произнеса.
— Какво искаш да кажеш?
Настъпваше дълга пауза.
— Когато еничарите те плениха, целият род се вдигна на щурм.
— Естествено — напълно сериозно отговаряше Вангел. — Аз съм Авалов.