— Кой ще замести херцога, княз? — попита Одринецът. — На ваше място не бих се доверил на ръката на… Бесния!
Вангел чу това прозвище. Сотир за първи път си позволяваше да го ползва на глас.
— Оставаме ние с теб? — разсеяно отговори той.
— Вие имате млада съпруга, очаквате дете… Аз нямам никого на божия свят.
Князът вдигна глава и се взря в спокойния, хладен поглед на Одринецът.
— Ще стреляш ли в султана, Сотире?
— Да, княз.
— Тази война не е твоя. Би трябвало да ти е все едно дали Виена ще падне, или не?
— Имам други сметки със Султана, княз. Лични. Утре един от нас ще бъде мъртъв.
Мъртвецът беше българинът Сотир от Одрин. Вангел не можеше да знае, че Високата порта и лично великият везир Ахмед Кюпрюлю паша са предизвестени за бъдещия атентат срещу падишаха. Отвъд дунавския васал на Отомания княз Йоан Лупус беше изпратил специален куриер в Истанбул. Трима благородници, сред тях бившия ичоглан от Едринския джамаат княз Вангел Авалов, пряк потомък на пирата от Янинския санджак Вангел Аваля, широко известен с прозвището Белия дявол, бяха тръгнали за главата на султана. За пръв път в официален документ се споменаваше тайната ложа на масоните, както и ранга на атентаторите в братството, а това беше гаранция, че София Авалова, съпруга на властващия молдовски княз, беше извършила черно предателство срещу собствения си род.
В полето Алашекир, източно от Измир, предводителят на аскера Ануар Алан бег паша, жесток и хитър мосулски кюрд, трябваше да демонстрира на своя падишах на какво е способна петстотинхилядната му войска. Приготовленията започнаха в ранни зори. Пищяха зурни, ехтяха пехотински тупани. Обхождайки полето на юг и изток, княз Авалов и Сотир Одринецът виждаха като на тепсия цялата суетня там, долу, в прашната, полупустинна котловина. Султанът и свитата му трябваше да се зададат по пътя за Бурса, но малко преди пладне в пристана на Измир акостира фрегатата „Орхат“. Това променяше посоката на атентата. Сотир трябваше да язди от изток на запад, да стреля в Мехмед и да побегне на север към бившата столица на Османовци. Разделиха се. Вангел обърна Юрикан и в кариер се върна по обратния път. Лошите предчувствия, които го бяха обзели по време на жребия, сега се бяха превърнали във фатална увереност. Предстоеше провал. Един час по-късно той се състоя.
Предубеден, че се готви атентат, Ануар Алан бег беше заповядал на гвардията си да стреля във всеки, който под какъвто и да е претекст се приближи до падишаха. Вангел беше избрал объл хълм и прикрит зад ниските стволове на портокаловите дървета, с бинокъл на очите наблюдаваше полето. Когато свитата се изравни с войската, от изток, в пълен кариер, следван от облак прах, се зададе атентаторът. Легнал над ушите на персиана, Сотир бързо скъсяваше разстоянието. В лявата си ръка размахваше фермана, но когато приближи на един хвърлей от Султана, кюрдите откриха огън. Стотици оловни къса полетяха срещу гърдите му. Жребецът се срина и хвърли ездача си в прахта. Последното, което Вангел видя беше опитът на Одринецът да изпълни мисията си. Изстрел бе даден, макар и с празни очи и мъртво сърце. После гвардията с голи ятагани в ръце се нахвърли върху атентатора.
Осма глава
Княз Константин Авалов беше на смъртния си одър. Че умираше, знаеше само Зоя.
Чувстваше го със същата увереност, с която утре сутрин щеше да посреща зората. По лицето на княза бяха избили мораво кафяви съсиреци, или „сигномортис“, белези на смъртта, както ги наричаха католическите кюрета. Повече от месец Константин не беше ставал от леглото. Гърбът му беше осеян в рани от залежаването и никакви лапи и мехлеми, които двете с младата княгиня Елена му подлагаха, не дадоха резултат. Напротив, състоянието му се влошаваше от ден на ден, докато една сутрин Зоя обяви на закуска:
— Князът няма да преживее тази нощ.
— Какво говориш, Зуи — възкликна Елена. — Нима е толкова болен?
— Не е болен. Животът му свършва. — Зоя удари камбаната и слугите влязоха в кръглия хол, който служеше и за столова и като заседателна зала. — Ти (посочи напосоки един от тях) бягай в Кобадин. Искам до обяд Лазар и Иван да бъдат тук. Ти впрегни две каруци, вземи двама души и донеси лед от Исмаил. Колкото намериш, толкова вземи. Довечера да сте тук. Свободни сте.
— Защо ти е лед, Зуи? — попита Елена.
— За да запазя тялото на княза, докато пристигнат децата му.
Гъста руменина изби по лицето на младата княгиня.
— Но те… те са далеч оттук?
Зоя кимна.
— Иван ще доведе София от Яш, Лазар — княз Вангел от Виена.
— Той не е там, Зуи. С принц Леополд заминаха за Истанбул.