— Знам, скъпа. Мой дълг е да знам всичко за Авалови.
— Тогава Лазар трябва да замине за Турция?
— Княз Вангел е във Виена. Ще бъде тук, когато дойде време да раждаш. — Зоя погали подпухналата й матова ръка и излезе от хола.
Елена понасяше тежко бременността, но самотата й тежеше повече. Отраснала в скромния, но горд и почтен дом на полковник Миор, загубила майка си на три години, покълнала в сянката на Кристиян и Аурела, тя беше свикнала да понася и самотата, и несгодите, и недоимъка дори, стига да имаше причина да изчака по-добри дни. Докато баба й Магдалена и дядо й княз Аурел Абруд бяха живи, детството й приличаше на красива приказка. Тогава дори баща й беше друг човек — по-общителен, по-весел. Останал вдовец с три деца, полковникът беше наел една възрастна румънка от Трансилвания да върти скромното му домакинство, да се грижи за момичетата и да пази паянтовата му къща, докато той и младият гренадир Кристиян бранеха границата от кримски татари и от разбойническите налети на полските шляхтичи. Отсъствуваше с месеци, с години дори. Едно лято княз и княгиня Абруд ги заведоха в Скендера. На Елена това имение й се видя рая на земята. Тук имаше всичко и в изобилие. На трапезата на Авалови винаги имаше вкусни ястия, в двора тичаха кучета и котки, над езерото прелитаха красиви птици, горите бяха пълни със сърни и елени. До кръглата къща стигаше езерния кей, а под него се полюшваха гребни и ветроходни лодки, на изток, зад малката кленова горичка, започваше морето. Красиво и ласкаво в хубаво време, величествено и страшно, когато се разбунтува. Елена се влюби в Скендера. Вечер, когато баба й Магдалена я полагаше в леглото, тя се гушеше в пухените завивки и мечтаеше един ден, когато порасне и се омъжи за красив принц, тогава той приличаше на внука на вода Рейнеа Джордже, да си построят точно такъв дом, в близост и до езеро, и до море. Аурела скучаеше, капризничеше, молеше дядо им да се върнат в Яш. Елена не я разбираше. Столицата беше толкова шумна и грозна, а тук добрият Господ Бог беше пресъздал върху земята красотите на райската градина. Заваля дъжд, облаците надвиснаха над Скендера, смрачи се, денят стана по-къс, пътищата се разкаляха и както казваше дядо Аурел, превърнаха се в безбродни реки. Аурела се сърдеше, плачеше, но Елена беше щастлива. Заминаването им се отлагаше за неопределено време. Дъщерята на Авалови София беше още бебе, едва изговаряше някоя и друга дума, по цял ден тичаше из къщата и княз Константин беше наел едно младо, весело момиче да я гледа. София беше „невъзможно“ дете, както се изразяваше княгиня Зоя, или пипаше с ръка в горящата камина, или се опитваше да скочи в езерото, или преследваше времето с нея, а и с гувернантката й, която знаеше всички приказки на света и ги разказваше бавно, напевно, с мелодичен, звънтящ глас. Но дъждовното време все пак отмина, слънцето взе да подсушава пътищата и дядо им започна да говори за заминаване. Обзета от паника Елена се молеше богу да не я връща в мрачната, влажна, по анабаптистки скромна къща на баща им, но Всевишният явно беше чул молбата на Аурела, която нямаше очи за красотата на природата и предпочиташе да дрънка празни приказки с приятелките си от йезуитския колеж. Денят за заминаване беше определен, слугите на Авалови подготвяха каретата, когато синът им, княз Вангел, се върна за ваканцията от виенския хусарски лицей и преобърна съдбите и на Аурела, и нейната.
Край пътя за Скендера цъфтяха прекрасни диви маргарити, а цветята в десетките вази из къщата бяха започнали да вехнат. До обяд имаше много време. Възрастните пиеха кафе на масата пред езерния кей, Аурела пишеше нещо в дневника си, малката София спеше. Елена поиска нож от кухнята и отиде да бере цветя. Един букет за масата в салона, три за вазите в патиото с камината, един за дядо и баба, друг за стаята, в която спяха с Аурела.
Първо видя облак прах, после чу цвилене, остро, тържествено, после чу копитата, накрая видя и ездача. Вангел спря запенения Юрикан и й се усмихна приветливо:
— Как се казваш, красавице? — попита той от гърба на жребеца.
— Елена.
— Елена? Прекрасно име… Наблизо ли живееш?
Елена посочи с ръка Скендера.
— Там, в кръглата къща. На гости сме с дядо и баба.
Лицето на Вангел ставаше все по-ласкаво, усмивката му все по-сияйна.
— Така ли, малка принцесо? А кои са баба ти и дядо ти?
— Казват се Аурел и Магдалена.
Вангел скочи от коня, взе я на ръце, постави я на седлото, внимателно събра букетите и й ги подаде.
— Не се бой, скъпа — яхнал Юрикан, прегърнал я нежно през раменете, каза той. — Аз съм Вангел. Синът на княз Константин. Чувала ли си за мен?
Тогава детето Елена дръзна да извърши нещо, което зрялата жена и бъдеща майка рядко си позволяваше. Обърна се, със свободната си ръка хвана младия княз за ухото, придърпа го и шумно го целуна по бузата.