— Добре дошъл — искрено зарадвана каза тя. — Помоли дядо и баба да не си заминаваме.
Вангел й върна целувката, гушна я в мощната си прегръдка и преди да смушка жребеца, вдигна ръка за клетва.
— Обещавам! Най-малко още една седмица ще бъдеш мой личен гост!
Елена беше на седмото небе от щастие, сърцето й пърхаше като птица, но още същата вечер заспа изтощена от плач, отчаяна и нещастна. Появяването на Вангел преобрази Аурела. Князът продължи да бъде любезен, учтив. Продължи да я нарича „красавице“, „скъпа“, „малка принцеса“, но гласът му се беше изменил, очите също. Елена чуваше как тембърът му глъхне от вълнение, когато се обръща към Аурела, как погледът му блясва възторжено, когато сестра й се появи, съзнаваща наглата си, вироглава красота. Ах, колко я мразеше Елена тогава и колко нещастна беше. А сега я съжаляваше, съчувстваше й, но съзнаваща, че не е в състояние да й помогне и колкото можеше, избягваше да мисли за нея.
Легна болна. Само тя знаеше как се нарича тази болест, а името й беше обида и любовна мъка. Щяха да минат години и тя щеше да узнае, че и за баба й Магдалена, и за княгиня Зоя тайната й е била прозрачна като водите на езерото, но тогава упорито твърдеше, че й е лошо и настояваше да я върнат в Яш. „Господи, защо съм дете? Защо позволи на Аурела да порасне толкова бързо, а мен остави малка и нещастна, като сакатите пред яшската катедрала!“
Елена се беше влюбила във Вангел Авалов и тази й любов щеше да остане за цял живот.
В Яш събитията се развиваха толкова главоломно, че престана да се опитва да ги следи. Детският й ум беше проумял най-важното. Аурела и Вангел бяха сгодени и скоро ще станат мъж и жена, съпрузи. Тази мисъл така изпепели душата й, че баща й, загрижен за здравето й, я изпрати при родителите си в село Сучава на чист въздух, тишина и охранване. Дядо й Махал, ветеран от армията на покойния княз Сигизмунд Батори, я водеше на пчелина, ловяха риба, ходеха на лов с шестте медрагхарта, пееха тихо войнишки и любовни песни. Малко по малко Елена се успокои, но нито сляпата й, би казала дори робска любов отмина, нито глухата, роптаеща омраза към сестра й започна да заглъхва.
Сучава беше на два дена път от Яш, но новините стигаха и дотук, на левия бряг на Серет. Датата на сватбата беше определена, не помнеше вече нито деня, нито месеца, нито годината. Властващият княз вода Михай Рад беше дал съгласието си церемонията да се състои в яшската катедрала. За кумове бяха поканени Йоан Лупус, син на бившия владетел Василий, и неговата братовчедка Мая, сестриница на покойния княз, която се самоуби същата зима от любов по празноглавия красавец граф Сергиу. После отложиха сватбата — Вангел се беше разболял от заушка. Аурела избяга с Йоан, баща им се простреля в главата, Аурела стана графиня Сергиу и предизвика смъртта на най-близката си приятелка, а брат им Кристиян дойде в Сучава и почти насилствено я върна в Яш. Време беше да постъпи в католическото училище. Няколко дни след дуела между князете Авалов и Лупус Елена трябваше да бъде подстригана за послушница в католически манастир „Светите христови рани“, но дотогава можеше да прави каквото си иска. Мъчно й беше за баща й, когото обичаше както кучето обича господаря си, но при мисълта, че Аурела няма да бъде Вангелова съпруга, сълзите й подсъхваха и душата й пееше. Останала на грижите на Кристиян и на старата им, полусляпа прислужница, Елена всъщност беше останала без контрол и можеше на воля да мечтае в затънтения им, буренясал двор на яшската къща. „Дуел?“ тази дума стигаше до ушите й, но не проникваше в мозъка. Беше млада, не, беше малка, за да схване целия ужас, съдържащ се в тази дума. Елена мислеше за бъдещето, днешният ден не влизаше в сметките й. Щеше да отиде при кармелитките с желание да се учи усърдно, да усвои френски, немски, ръкоделие, везмо, шев, кулинарно изкуство, за да може, когато стане млада дама и Вангел се завърне от виенския лицей, да го плени с физическата си прелест. Елена за миг и не се съмняваше, че един ден ще се превърне в истинска красавица, и ще бъде достоен компаньон на мъжа си, за да му създаде така важния за брака семеен уют.
Въпреки изричаната забрана на Кристиян, Елена отиде да види какво точно наричат дуел, а и да зърне, макар и отдалече, своя любим княз Вангел Авалов. Яшкият хиподром беше претъпкан така, че беше детска игра да се скрие в тълпата и да остане незабелязана за брат си. Намести се между двама мъжаги, вмирисани на лук и въглища, и зачака зрелището. Властвуващият монарх вода Михай Рад зае ложата си, а след него и всички по-видни аристократи на Молдова. Елена видя появяването на всички велможи, които познаваше, когато от входа за ездачите се появи Вангел. Беше яхнал същия кон, на който се върна в Скендера. Беше облечен в черна куртка, черен брич и черни испански ботуши, може би затова лицето му й се стори толкова бледо… Или му беше студено? Денят беше мрачен, влажен, въпреки че през нощта дъждът беше спрял, за пръв път от десетина дена насам. Вангел се вълнуваше. Когато поиска Дан Трифон да му бъде секундант, гласът му трепереше остър, а глъхнеше чужд. Графът отказа грубо, нагло, с цялата просташка невъздържаност, която може да носи един файтонджия — невероятна и недопустима за един аристократ с двестагодишна медиевистика за рода си. Обилна червенина заля лицето на Вангел и Елена започна да се тревожи за него. Беше започнала да разбира, че това, което предстои да се случи, е сериозно, опасно, че може да има и трагични последствия. Долавяше думи, подхвърлени от тълпата, и страхът й нарастваше… до един момент, когато брат й излезе на пистата и предложи услугите си на Вангел Авалов. Елена беше готова да се разплаче от гордост. Нейният любим и родният й брат щяха да посрещнат заедно опасността, каквато и да беше тя, а това не можеше да не й вдъхне поне малко спокойствие. Невинаги беше обичала Кристиян. Ненавиждаше някои черти от характера му — беше стиснат като евреин, алчен, беше склонен да роптае като жена, вместо да хвърли лъскавите си пагони и да се хване за ралото и да победи немотията си. Хранеше се шумно, обличаше се като евтино конте, беше груб със сестрите си и прислугата и раболепен с всички, които в обществената пирамида стояха по-високо от него и от които по един или друг начин зависеше. В този миг Елена му прости всичко и със затаен дъх зачака развитието на събитията.