Нещо повече, това бяха най-богатите години за Яш. Войските се нуждаеха от продоволствие, от коне, от транспорт по Дунава и молдовци охотно извършваха всякакви услуги, стига да им плащаха в злато и в брой.
В разгара на европейския пожар Елена се появи на първия си светски бал и предизвика по-голяма сензация от божите знамения. През февруари, посред бял ден, слънцето беше залязло. Кокошките заспаха, а коне, кучета и котки изпаднаха в такава паника, че бабичките се кръстеха с ужас в угасналите си очи и предричаха началото на Апокалипсиса. Слънцето изгря отново, животните се успокоиха, кокошките снесоха два пъти този ден, но събитието не бе забравено, напротив, нямаше съмнение, че предстои нещо страшно. Бог само отлагаше възмездието си върху грешните людски глави. През май отново се почувства пръстът божий. Слънцето беше залязло, но все още не беше настанал пълен мрак, когато една звезда слезе от небето и застана над града. Хората паднаха на колене, кръстеха се, шепнеха молитви към господа да прости и този път греховете на стадото си, но надеждата ставаше все по-малка, страхът — все по-властен. Звездата стоя час-два неподвижна, обиколи града по периферията и в ослепително сияние се върна на небесния свод. Никой не можа да разтълкува събитието, но и никой не го забрави. Никога. Колкото по-често човек вдигаше очи към вселената, толкова по-голям ужас го обхващаше. Звездата не беше последното чудо в Яш. Слугинята на Василий Кобадин роди син с две глави, кравата на един малоимотен селянин — бивол с рога прави като копия, докато най-накрая се спусна стълба от небето. Посред бял ден в края на лятото, в непоносимата, прашна горещина на Яш се изви буря без вятър. От солната кариера край града се понесе бял стълб, сякаш въртящ се около оста си, слънцето помръкна, от небето се спусна влажна пелена. Стълбът мина през града увличайки всичко със себе си — прах, пясък, смет, дрехи, проснати да съхнат, цветя, плодове, корени и издигайки се към безкрая, почисти града, както ноемврийските дъждове не успяваха да сторят. Стълба към Бога? Гражданите отново паднаха по очи, очаквайки височайше посещение, но когато вдигнаха глави, въртящият се стълб беше изчезнал, влажната пелена изпарена, слънцето грееше все така с августовска ярост.
На осми октомври Елена навърши шестнадесет години и дядо й Аурел организира бал в нейна чест. След шест години щеше за пръв път да се види с Кристиян и Аурела, въпреки че извън всичко останало посещаваха една и съща църква. От този ден започна парадът на кавалерите. Този период в живота й предизвикваше у нея само досада и раздразнение. Нямаше нищо по-жалко от домогващия се мъж, а и по-смешно. Не беше по силите й да прекъсне ухажванията на паркетните лъвове на Яш, но можеше да се забавлява с глупостта им, ако не прекрачват границата на търпимото. Мъжете общо взето бяха три типа — едните, най-суетните, а затова и най-глупавите, опитваха да я замаят с прелестите си. Обличаха се строго по модата, имитираха салонните обноски на парижките аристократи, засипваха я със светски клюки, разказваха й небивалици, предимно силно разкрасени подвизи от личния си живот, лъжеха като цигани гледачки от яшкото тържище и освен умора и главоболие, нищо друго не предизвикваха у нея. Вторият тип кандидати за ръката й и за наследството на князете Абруд, разбира се, се представяха за изтънчени, изящни души. Цитираха Агрипа Д’Обинье, Бен Джонсън или се впускаха в неясните, отвлечени философии на Джовани Кампанела и Франсис Бейкън, но намеренията им бяха прозрачни и Елена едва се въздържаше да не им го каже в очите. Най-досадният тип беше третият — така наречените плачущи върби. Това бяха мъже, пращящи от сила и здраве, спечелили си славата на пиячи, женкари, скандалджии, синове на обеднели чокои, потомци на бързо забогатяващи земевладелци, търговци на зърно и кожи, контрабандисти или откровени обирачи на кервани и всички те разбрали, че Елена не се влияе нито от разкрасени подвизи, нито от отчаяна любовна лирика, щурмуваха крепостта, представяйки се за трагични личности, неразбрани, отхвърлени от обществото, несправедливо наклеветени пред короната, окичени с позорна слава от отровните клюки на недоброжелателите. Това беше най-досадният тип мъже и с тях Елена най-малко се церемонеше. За четири години, до завръщането на Вангел, тя бе изхвърлила от къщата на дядо си стотина плачущи върби и всичко това можеше да бъде прието откъм комичната му страна, ако сред ухажорите й не бяха княз Йоан Лупус и зет й граф Сергиу.