Выбрать главу

Дядо й Аурел легна болен с първите есенни дъждове. Гърдите му се раздираха от остра кашлица, храчеше кръв, гореше в силна треска или трепереше облян от гъста, студена пот. Умен мъж, живял дълго, видял какво ли не, князът сам обяви края си.

— Умирам, скъпа — каза една сутрин. — Време ми е. Наближавам осемдесет години.

— Не говори така, дядо, моля ти се — връхлетяна от паника проплака Елена. — На кого ме оставяш? Нямам никой, освен тебе!

Княз Абруд се усмихна тъжно, взе разтрепераната й длан и я докосна с трескавите си устни.

— Взел съм мерки срещу вълците, моето момиче. Наследството ти е законно, парите са във виенската банка „Ерихарт“. Ще намериш всички документи в бюрото ми… Ако нещо непредвидено се случи — князът млъкна и затвори очи.

— Слушам те, дядо. Говори, за бога, страх ме е, като мълчиш.

— Ако ти трябва помощ пиши на княз Константин в Скендера… А сега ме остави. Ще опитам да поспя.

Елена излезе от спалнята, хвърли се по очи на едно от канапетата в салона и горко заплака. Плачеше от мъка, но и от страх. Ако дядо Аурел умреше наистина, тя щеше да остане съвсем сама в този студен, пошъл и враждебен град. Адютантът на брат й я завари обляна в сълзи. Кристиян искаше спешно да говори с нея и я молеше да отиде в бащиния им дом в пет часа, когато камбаните на катедралата забият за вечерна служба.

Пред портата на Миорови беше спряла карета, украсена с гербове. Елена не познаваше молдовската хералдистика, така че не можеше да отгатне кой благородник гостува на брат й, но фактът, че Кристиян не е сам, когато я кани на важен семеен разговор, беше достатъчно подозрителен, за да я накара да се върне. Тогава чу:

— Какво има, сестро? Страх те е да влезеш в бащиния си дом?

Кристиян стоеше на прозореца на бившата й стая и се усмихваше ехидно, всъщност предателски и гузно, по своднически, но това Елена щеше да установи по-късно.

— Чувам, че вашият дядо, князът, се гласи да наруши майората? — започна Йоан Лупус, когато Кристиян излезе под някакъв претекст и ги остави сами.

— Какво значи майорат?

— Начин за наследяване имоти и титли. Законът отдава предпочитание на първородния син.

— Дядо има право да постъпи с имота си както намери за добре.

Йоан поклати глава.

— На пръв поглед, госпожице. Само на пръв поглед. Освен волята на княза съществуват закони, обществено мнение, тронен декрет. Не бива лековерно да се доверявате на съдбата.

— Защо ми говорите така? — раздразнено попита Елена. — Какво ви интересува наследството на дядо ми?

— Интересува ме — княз Лупус се усмихна широко, разкривайки широките си като тесли зъби. — Кристиян е мой приятел и не искам да бъде ощетен, а вие…

— Говорете, княз!

— Вие ми харесвате, госпожице. Не искам да изпаднете в изолация. Нямате представа какво бедствие е презрението на обществото!

— Приемам това презрение, княз — високомерно отговори седемнадесетгодишната възпитаничка на католическия манастир. — Предпочитам самотата, пред изкушението да наруша волята на дядо си.

Йоан започна да нервничи. Силното му, стройно тяло се въртеше суетливо в продъненото плюшено кресло, острите му цигански очи блуждаеха по опушените стени на хола, сякаш търсеха нещо, на което да се задържат.

— Не ме разбирате, Елена — все пак каза той. — Ще бъда откровен. — Лупус скочи и седна до нея. — Това, което ще чуете сега, е тайна. Ще ви се доверя. Вода Рад е на края на живота си, знаете има три дъщери, така че след него короната ще остане вакантна.

— Какво ме засяга това? — тихо попита тя.

— Не ме прекъсвайте, моля! На яшския трон ще седна аз! Това е желанието на високата порта и на Шьонбрун, а тогава брат ви Кристиян ще бъде посветен в рицарския обряд и ще получи титлата воевода.