— Написах му няколко писма. Пълни с разкаяние. Посипах главата си с пепел. Предложих му съюз срещу враговете му тук, в Яш. Говорих му за любовта си… Винаги ще го обичам, по дяволите! Този мръсник не си направи труд да ми отговори. Реших, че писмата не стигат до него. Изпратих моя камериер във Виена да му предаде посланието ми лично. Негово величество княз Авалов заповядал на слугите си да го изхвърлят на улицата…
— Аурела, дядо умира. Трябва да ида при него.
— По дяволите дядо ти, сестро! Аз умирам, а съм само на двадесет и пет години. Обещай ми, че никога… Не, закълни се в паметта на мама, че никога няма да станеш жена на Вангел Авалов! Дори и на колене да те моли!
Елена скочи и удари звънеца.
— Не само че няма да се кълна, Аурела, но ще направя каквото мога да го предпазя от предателства, твоите и на приятелите ти! — прислужникът влезе в салона. — Джорджу, изпратете графинята до входа и никога повече не я пускайте тук!
Княз Аурел Абруд издъхна на разсъмване. Беше завършил един дълъг живот, пълен и с падения, и с възходи, но изживян и гордо, и достойно. На погребението му се стече цяла Молдова. От Виена пристигнаха съболезнованията на император Леополд, от Париж на краля Слънце, при чийто двор княз Абруд беше дългогодишен посланик. Великият везир Кюпрюлю паша награди посмъртно благородния покойник с най-високото отличие на Отомания златен ятаган с рубини, но Елена се зарадва единствено на княз и княгиня Авалови, които бяха излезли от доброволното си изгнание, за да изпратят до вечното му жилище своя непрежалим приятел. Същата вечер Елена за пръв път влезе в дома им на площад „Галан“. Посмя да има и втори път. Това беше най-тежкият ден от живота й. Изкара го като насън, смазана от страх, изгаряща от срам, но решена да върви до края, какъвто и край да й подготвяше съдбата.
— И излезе годеница на Вангел, нали?
— Да, Зуи, господ възнагради търпението ми.
— И куража ти, скъпа… Беше започнала да ми разказваш за граф Сергиу?
— Не си заслужава да говорим за този червей, Зуи. Горката Аурела. Поиска пари, дадох му. Идва да ми ги връща, после идва за нов заем… Докато отида да му донеса талерите, той се съблича чисто гол… Представяш ли си? Казвам му „Иди ме почакай в спалнята!“ Викнах слугите, конярите и ги накарах да го хвърлят в една варница… Цял Яш разбра подвизите на зет ми… После три месеца лекуваше рани от изгаряния…
Иван и Лазар пътуваха на запад да свикат децата на Константин край смъртния му одър, но князът не бързаше да умира, напротив от ден на ден изглеждаше по-добре. Елена му го каза.
— Разбира се, дъще — весело намигна той. — Няма да умра, преди да видя новия княз Авалов.
— Ако е княгиня, татко? — плахо попита Елена.
— Не, моето момиче, в нашия род се раждат предимно мъже.
Излезе прав. Болките започнаха веднага след вечеря на десети октомври, а малко след полунощ на единадесети Елена роди син. Детето беше едро, румено, чисто, с руса, почти бяла коса и с глас по-мощен от тръбите на Йерихон.
— Красавец! — каза хърватката. — Сега мога да кажа, че Авалови имат бъдеще!
На разсъмване князът влезе в спалнята на Елена, целуна снаха си и застана над леглото на внука си.
— Благодаря ти! — с разтреперан глас каза той. — Избра ли име на този войник?
— Аз, не… но ако Вангел беше тук сигурно би го кръстил Константин… Говорих със Зуи, реших да му дам вашето име.
Князът поклати глава.
— Не, дъще. Ще кръстим новия княз Авалов на чичо му Марс. Ако Марс Авалов не беше спасил баща му от плен, младият Марс нямаше да буди Буджак с рева си. Да си жив и здрав, Марс Авалов, дано господ ти даде характер и сила да приличаш на онзи, чието име ще носиш!
Князът изсипа шепа жълтици в леглото на внука си, целуна горещо майка му и бавно, заслушан в неравномерния пробег на сърцето си, излезе от стаята. Зоя го последва.
— Константине?
— Кажи, Зуи… Имаме прекрасен внук, нали?
— Благодаря ти, скъпи… Сигурна съм, че брат ти се гордее не по-малко от нас!
— Дано, Зуи — Константин се обърна и продължи по коридора. — Зуи?
— Кажи, скъпи.
— Обичах Марс… и теб. Винаги съм те обичал.
— Знам, скъпи. И ние те обичахме.
Константин се усмихна тъжно. Не такова признание беше очаквал да чуе пред прага на геената огнена. На сутринта го намериха мъртъв.
Девета глава
Когато Вангел и Бесния Лео пристигнаха във Виена, завариха града полупразен. Императорът, начело на войската си, беше заминал на север, откъдето се готвеше да обяви пълна мобилизация. Съображенията му бяха две — първо от град Иглау или Ихлава, както чехите наричаха столицата на Моравия беше по-лесно да се съберат под знамената земеделците от северните части на Империята. Чехът, за разлика от унгарския хонвед, беше миролюбив човек, ненавиждаше войната и предпочиташе да се укрие из гъстите дъбрави, вместо да лее кръв за славата на Хабсбургите. И второто — Виена беше разположена на двата бряга на Дунава, в града гъмжеше от отомански шпиони, а император Леополд не искаше да дразни младия, честолюбив Мехмед IV, преди да се е уверил, че истинските му намерения са война със Свещената империя.