— Зоя също е Авалова, моето момче!
— Чувал ли си ме да го оспорвам?
— Не. Факт, че не съм, но това те задължава да се отнасяш с нея… като с моя съпруга.
В очите на Вангел отново блясваше стъклото.
— Да не би Зоя да се е оплаквала от мен?
— Не, но…
— Можеш да й кажеш, че я обичам — прекъсваше го Вангел и Константин знаеше, че и този път разговорът не се е състоял. — И нея, и сестра ми.
Малко по-късно копитата на жребеца му подпалваха каменната настилка и Вангел се запиляваше някъде, за да се върне бог знае кога… след две, три денонощия.
Една година преди да се запознае с Аурела, Вангел доведе в Скендера Йоан Лупус, Мико Сергиу и Дан Трифон. Момчетата бяха взели разрешението на бащите си да прекарат лятото в Буджак, а това можеше да означава само едно — на третата генерация Авалов вече не се оспорваха княжеските достойнства и Вангел встъпваше в аристократическата ложа с правата на титлата си и с могъществото на фамилното богатство.
Господи, Боже мой, колко безобразия извършиха тези момчета! И с колко жестокост са пълни душите им и как не знаят какво е християнско милосърдие, зачитане честта на ближния, колко струва живота и колко лесно се разделя човек с него, с единственото си богатство, отсъдено за временно ползване от Всевишния. За сто дни тези благородни деца създадоха такъв ужас в Буджак, какъвто нито Великият пират, нито копелето му Марс, най-хладнокръвния убиец, който Константин беше срещал, бяха дръзвали да демонстрират. Още първата нощ те се напиха като скотове в Татарбунарската механа и на коне, с факли и голи саби в ръце налетяха на един катун цигани вретенари край Прут. Четири момчета бяха изклали цялото мъжко население, бяха издавили като слепи котета всички деца и старци, а всички жени бяха влачили пеша пред конете си до бившия чифлик на Стефан Котленецът, където десет дни бяха изнасилвали и клали до пълно задоволяване на животинските си страсти. Но следите остават, по дяволите! Огнени, смъдящи, срамни, пълни с проклятие! Трима цигани и една недоклана жена оцеляха по чудо и хукнаха да се жалват в Яш. Разбира се, в Скендера никой нищо не знаеше. Когато момчетата се върнаха в имението, Наум Белиот им напали руската баня и влезе да ги нашиба с върбови клони. Гледайки на стария наемник като на евнух, хусарите бяха започнали да си припомнят подробностите на вакханалията. Видял всички ужаси на този свят, притеснен до смърт, кършещ пръсти като девица, Белиот почука на вратата на господаря си, на близкия си приятел княз Константин Авалов.
— Те са убийци, княз — изохка наемникът. — Бесни кучета! Откъде се пръкнаха тия демони. Господи!
— Кои, Науме? Кои са убийците?
— Синът ви, княз, и неговите приятели. Да ми прости Всевишният, че тревожа ваше превъзходителство!
— Вангел? — Константин побеля като влашко сирене. — Кого са убили, Науме?
— Цял катун са изклали, невестулките му ненаситни… С все деца, жени и старци… От устата им го чух.
— Не може да бъде… — Константин се отпусна в креслото. Мълча миг, два, после погледна Белиот с празни очи. — Зоя знае ли?
— Не.
— Мълчи, Науме… И кажи на Вангел да дойде веднага!
— Колко цигани избихте? — попита Константин, когато десетина минути по-късно Вангел влезе в кабинета му.
— Много — изпъшка младият княз. — Цял катун.
— Къде?
— Между Кобадин и Татарбунари.
— Защо? — прегракнало, завладян от смъртен ужас попита той. Вангел дълго не можа да отговори. Когато все пак срещнаха погледите си, синът му каза:
— Не знам — гласът му звучеше сухо, като че ли безразлично.
— Как не знаеш, изрод! Това са стотина човешки живота. Беззащитни. Нападнаха ли ви?
— Не.
— Вие налетяхте и ги избихте до крак?
— Те са мюсюлмани. Мразя мюсюлманите!
— Преди всичко са хора, сине! Сътворени от Бог като теб и мене!
— Не! — вироглаво отговори Вангел. Очите му бяха пълни с дързост, стойката толкова нахакана, че изглеждаше просташка. — Ние сме князе, христови войни, а те боклук, торта на земята!
— Млък, уроде! — изкрещя Константин, бял като смъртник. — Още сега тия скотове да напуснат къщата ми. До вечеря да няма никой тук. — Вангел кимна. — А ти… А ти… — Константин почувства вледеняващ страх. Отново черни облаци се струпаха над фамилията, отново беше поставен в безизходица, отново животът на сина му беше заложен на карта. — Оседлаваш и веднага се връщаш във Виена. Наум ще дойде с теб. И ще бъде с теб, докато не му пиша да се върне! Махай се!
Един час по-късно младият княз Йоан Лупус и графовете Сергиу и Трифон напуснаха Скендера, а надвечер облеченият за път Наум влезе при него за инструкции.
— Готови сме, Ваше превъзходителство. Дойдох да чуя заповедите ви.