— Крепеше ме вярата, че принцът ще признае…
— Не принцът призна истината, а ние я изтръгнахме от него! — обади се барон Шлехта. — Вие знаете как!
Принц фон Грас прекъсна екзекутора:
— Да забравим миналото, господа. Ние сме в периода „залез на кучето — изгрев на вълка“. Отомания се надигна срещу Свещената империя. Нямаме нито минута за губене. Ако султан Мехмед IV Османоглу доживее до пролетта, империята ще бъде заляна от конниците на спахиите и тогава войната за ислямското наследство ще ни се види като военен парад след маневри. — Канцлерът взря сивите си старчески очи в лицето му. — Княз Авалов, как преценявате атентата от дистанцията на времето? Имаше ли възможност, пък била тя и най-илюзорната, да бъде застрелян султанът?
Вангел поклати глава:
— Съмнявам се, ваше височество. Останах с впечатление, че главнокомандуващият паша Ануар Алан бег е предупреден за покушението.
— Кой би могъл да извърши предателството? Някой от нас братята — масони!
— Нямам представа, ваше величество. Когато българинът Сотир препусна да изпълни присъдата над падишаха, Ануар Алан бег го посрещна с град от куршуми!
Вълкът на Луната наведе глава и дълго мълча, а това беше негласна заповед за свободните зидари да пазят тишината, необходима за размисъл.
— Господа троица любит! — произнесе канцлерът. — Не бива да се отказваме, господа, въпреки жертвата, която ще ни струва високата султанска глава. Основните отомански сили са събрани за зимуване край Одрин. Съгледвачите съобщават, че от Сирийските и Кавказки вилаети са изпратени подкрепления на север. Трябват им около два месеца, за да прекосят Босфора, и по-малко от месец, за да се съединят с основните сили. Това значи, господа, че разполагаме с по-малко от девет-десет дни. — Вълкът на луната отново спря сивите си очи в него. — Княз, заповедта остава в сила. Давам ви два месеца да възстановите здравето си. Когато султанът пристигне в Одрин за преглед на войската, вие, принц Хайц фон Линц цу Баунщад и барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг трябва да сте вече там, за да го посрещнете със смъртоносен огън! Ясно ли се изразявам?
— Напълно, ваше височество!
— Радвам се, княз. Желая ви успех и благополучно завръщане от свещената мисия. А сега, господа, да идем в катедралата. След малко започва траурният помен в чест на негово високоблагородие херцог Адриан Орлаински фон Залцбург.
— Синът на канцлера кандидатствуваше в лицея — каза Хайнц фон Линц, известен сред лицеистите като „развратния ангел“. Принцът беше рус, красив като момиче, с огромни, замечтани сини очи и пръсти тънки и дълги като змиорка, но това беше маска, измамен образ, икона на светец, нарисувана върху лукавия образ на сатаната. Хайнц беше единственият истински развратник, който беше срещал в живота си, с изтънчената, перфидна перверзност на йезуитски игумен и със сляпата и глуха ярост на пепелянката. Неведнъж в лицея се беше налагало да му пускат кръв и не един лицеист носеше за цял живот неизтриваеми белези от него. Вангел не можеше да забрави още нещо, не биваше да го забрави. Ако Йоан Лупус имаше истински близък приятел сред аристократите на Виена, това беше принцът на Линц Хайнц цу Баумщад. — Младият фон Грас е кривоглед, слаботелесен и май слабоумен. Кандидатурата му, разбира се, бе отхвърлена. Вълкът на луната няма да намери покой, докато не отслужи панихида на всички лицеисти!
— Мнителен си, Хайнц!
— В ложата остана само още един лицеист. Знаеш ли защо граф Херберт фон Мюнинг не пътува с нас? Защото е брат на принцеса Ханелоре фон Грас, съпругата на канцлера!
„Да — помисли Вангел, загледан в западния дял на Карпатите, — сериозно тълкувание!“ Пиха вино и ядоха козя пастърма в представителния хан на Алба Юлия, един от малкото уредени градове на Трансилвания. Утре сутрин тръгваха за Медиаш, после щяха да прекосят източните Карпати и да слязат в равнините на Молдова. Вангел се колебаеше да им покаже ли фамилната твърд на Авалови в Биказ, когато Фердинанд-Ото или Зеления Ферди прекъсна размишленията му:
— Вангел, защо се смразихте с Йоан? В лицея живеехте като братя?
— Колко си наивен, Ферди! Разбира се, че за жена! — обади се принцът.
— Глупости, на теб все нимфи ти се привиждат.
— Хайнц е прав — кимна княз Авалов. — Десетте години, които прекарах във Виена бяха заточение!
Зеления Ферди беше зелен, защото живееше в „зеления двор“ на границата с Хелвецката федерация. Ако, разбира се, някой знаеше къде точно минава тази „мислена“ линия. Баща му, Йозеф Грюненберг, беше един от най-богатите скотовъдци в Свещената империя. По пасищата бродеха слугите му, а баронът доставяше на европейските корони швейцарски гвардейци срещу баснословни възнаграждения в злато. Старият Грюненберг беше личен доставчик на Луи XIV, на Хабсбургите, на Хохенцолернските принцове, на Ватикана и Неаполското кралство, дори на кастилските крале. Единствена Британия, която ползуваше силните като коне и дивите, като диви коне, шотландци за охрана на Сент Джеймс, засега се отказваше от услугите му. Глуповат, добродушен, но едър и мощен физически Фердинанд-Ото едва креташе в лицея. Не можа да усвои нито един от предметите, които се изучаваха във военното училище, но по-странно беше, че и на полето значително по-крехки мъже от него бяха и по-добри ездачи, и по-ловки със сабята, по-точни в стрелбата с мускет. Огромното му богатство и готовността да раздава пари безкористно и безвъзмездно го правеха извънредно популярен и обичан лицеист, до степен самата управа на пансиона, която се готвеше да го отстрани по непригодност, страхувайки се от вълнения сред питомците си, сама да отмени решението си и да му позволи да получи диплом и чин лейтенант в гвардията на негово величество Леополд Хабсбургски. Зеления Ферди можеше да им бъде само в тежест из Отомания, но засега и Хайнц, и Вангел избягваха да коментират личността му. „Ще го оставя в Скендера — мислеше Вангел. — Иван и Лазар ще бъдат безценни сътрудници в набега срещу султана.“