Вангел се чувствуваше значително по-добре, въпреки че студът предизвикваше нетърпими болки в ръцете. Ноктите му все още не бяха израснали напълно и макар и през превръзката мразът се забиваше като нож в месото под тях. Някои от раните му бяха засъхнали, струпеите паднали и ако не бяха белезите, никой не би казал, че само преди четиридесет дни е изпитал на гърба си цялата изобретателност на инквизицията.
— Предстои среща с Йоан — продължи да разпитва Ферди. — Отново ли ще се хванете за сабите?
— Едва ли — разсеяно отговори Вангел. — Не вярвам да вдигне ръка срещу личния пратеник на Императора!
— Не, разбира се — намеси се развратният ангел. — Не се притеснявай, княз. Обещавам ти да загладя всички недоразумения между теб и Йоан Лупус.
„Кога и как да се представи на Йоан?“ — през целия път Вангел си задаваше този въпрос, без да намери отговора му. Срещата им трябваше да бъде публична, в присъствието на София и по възможност на Трифон и Сергиу. Аурела не влизаше в сметките му. Беше научил достатъчно, за да я съжалява, но не и да й прости. Щеше да бъде най-добре, ако никога и никъде не я срещне, макар че ако останеха да живеят заедно в Молдова, това би било невъзможно. Вангел обичаше жена си, тази любов беше много по-дълбока и зряла от младоженческата страст, която някога изпитваше към сестра й и смяташе, че ще оскърби чувствата си към Елена, ако види в очите на Аурела разкаяние, унижение, молба за прошка и подкана за греховна връзка. Вангел не беше нито моногам, нито светец, но ако трябваше да задоволява животински нагона, а той го задоволяваше, колкото пъти му се откриеше такава възможност, то в никой случай нямаше да го направи за сметка на достойнството на жената, която всеки момент щеше да го направи баща.
Когато прекосяваха Карпатите, ги настигна буря, измокри ги до кости, после духна севернякът и дъждът се превърна в сняг. Вангел се беше отказал да разкрива пред масоните тайното убежище на Авалови, но времето промени намеренията му. Бяха толкова мокри, колкото и премръзнали, а им предстоеше да прекосят с плуване реката Бистрица, Молдова и Серет. Нито те, нито конете щяха да издържат такова непосилно изпитание.
Хайнц и „Зеления“ спяха смазани от умора, конете, изтимарени и подсушени, пръхтяха над пълните ясли, бурята продължаваше да вие боровете като тръстика и да вдига в езерото вълна, висока, пенлива и ревяща като в Адриатическо море, но седнал пред камината, сменящ превръзките на заздравяващите си пръсти, Вангел се радваше и на уюта, и на безопасната твърд, която хърватката така умело бе избрала на рода им. Въпросът „Кога и как да се представя на Йоан?“ оставаше и не му даваше покой ни денем, ни когато мъртъв от умора се отпускаше в нервен, често кошмарен сън. Сутринта дойде с чисто небе. Слънцето изгря, успокои езерото с ласкавата си ръка и се зае да затопля октомврийската земя. „Коя дата е днес? — разсеяно помисли Вангел. — Тръгнахме на трети октомври от Иглау, пътувахме осемнадесет дена, значи днес сме двадесет и първи… или двадесет и втори? Край на есента, идва зимата. През ноември дори в Скендера вали сняг, камо ли в Карпатите…“
Вангел обичаше зимата на Скендера. Камините горяха денонощно, избите бяха претъпкани със зимнина, всичко наоколо потъваше в ослепителна белота. Дивечът трудно криеше следите си в снега, а се задаваха и празниците. На първи ноември баща му имаше рожден ден, идваха гости от околността, от Яш дори, прекарваха весело, особено в детството му, когато все още не бяха го налегнали грижи и семейството им беше толкова многолюдно… Вангел пропъди тази мисъл. Не беше време да се рови в кървавото минало на рода… „Празниците обаче бяха красива част от живота и променяха ежедневието. В празничен ден всичко беше особено и тържествено, а през зимата те бяха толкова много. На единадесети ноември беше рожденият ден на София, после идваше Коледа. Нова година… Единадесети ноември! — Вангел скочи и излезе пред къщата. — Разбира се, на единадесети ще се представи на властващия княз. Жена му има празник, а това значи бал в двореца, на който ще присъствуват всичките врагове на Авалови! Абсолютно всички!“