Княгиня София Авалова имаше таланта да предизвиква обич, съзнаваше го и експлоатираше безмилостно този дар божи. Обичаха я всички: и роднините й, и слугите, и местните чокои със семействата си, а кучетата и конете бяха луди по нея. Дивият звяр, Вълкодавът Сур III, както го наричаше Константин, лягаше по гръб, щом тя се появеше в двора, очаквайки грубите ласки, с които княгинята го даряваше. София сядаше на корема му, дърпаше го за ушите, бъркаше в устата му, скубеше го. Сур понасяше всичко, скимтейки тихо и от обич, и от удоволствие, а беше достатъчно да се мерне някой непознат или заблуден конник да тръгне към къщата, за да се превърне в зъл демон, в убиец, готов да разкъсва с острите си като ножове зъби. Дори нощем, когато Скендера потъваше в мрак и тишина, Сур лягаше под нейния прозорец и до сутринта бдеше над невинния сън на своята любимка. София беше тригодишна, когато вече яздеше като амазонка, а това се дължеше на същия феномен, магнетизма, с който събуждаше любовта на хора и животни. Всяка сутрин княз Константин пускаше персианите на поляната около Скендера и в захлас гледаше как изразходват енергията си във вихрен кариер, как цвилят на воля, как вият шии, как се търкалят в росната трева. Сур не им позволяваше да навлизат в гората, където се спотайваха вълци и рисове, разделяше ги от табуните на съседните чокояти и ги прибираше в конюшнята, щом господарят му изсвирваше с пръсти три пъти късо и остро. София едва беше проходила, когато сутрин започна да излиза с тях. Буйните жребци вървяха кротко след нея и я подкрепяха с муцуни, когато залиташе, а паднеше ли в тревата, внимателно захапваха със зъби дрехата й и я изправяха на крака. София отрасна сред природата и не само че нямаше страх от коне и кучета, напротив, беше луда за тях и те й се отплащаха с безрезервна любов. На три години Лазар оседла Витяз, качи я на седлото, яхна своя кон и я изведе на бреговата ивица. Витяз крачеше грациозно като сърна и внимателно като котка. Нито веднъж не разклати походката си, нито се изкуши да мине в тръс, в галоп, още по-малко да я награби на кушия. Чувствителен като всички влюбени, жребецът разбра кога София е привикнала достатъчно със седлото, за да понесе и по-високи скорости. Започна да я учи да се крепи на гърба му в тръст, в галоп, в кариер. София крещеше от щастие и летеше като скална лястовица из цял Буджак. Срещаха я около Килия, пред Исмаил, на площада на Татарбунари или далеч на запад, при езерото на чайките, там, където Прут и Дунав се сливаха. Бяха я гонили глигани, вълци, но Витяз, бърз като вятър, успяваше да скрие малката си господарка зад стените на Скендера. Бяха ги преследвали татари, цигани, полски шляхтичи, но персиана беше неуловим. Нямаше порода коне, която можеше да се сравни с тази пречистена с векове раса. Константин знаеше, че не от София, а от персиана се нуждаят преследвачите й въпреки безгрижието на Зоя — „Дъщерята е в сигурни ръце“, не можеше да върши нищо, докато детето бродеше из Буджак.
Когато Вангел се връщаше от лицея и излизаха заедно на езда, князът беше спокоен. Юрикан и Витяз бяха жребци от една класа, но нито Иван, нито Лазар имаха коне, годни да издържат на спринта на персианите, нито той се сещаше да предложи на братята някои от своите жребци.
София превзе с щурм и Яш с всичките му предвзети аристократи, сноби без пукнат талер в кесията, парвенюта, натрупали бързи богатства с нечисти сделки и контрабандни доставки на враждуващите армии във войната за ислямското наследство. Откъде идва богатството на собствената й фамилия, София нито се замисляше, нито искаше да знае. „Вангел ме отхвърли! Предпочете онази повлекана Елена Миор! Добре, тогава ще го накарам горчиво да се кае! Със сълзи да моли за любовта ми! По корем да се влачи в краката ми! От отчаяние кръв да повръща!“ Елена беше омагьосала Вангел, тогава тя ще завладее сърцето на смъртния му враг Йоан Лупус. Какво красиво отмъщение! Йоан владее Молдова, тя ще владее Йоан. Ще се разпорежда и с имота, и с живота на поданиците си, а ей богу, колкото и да не иска да признае и Вангел, и благородният му баща, и собствената й майка, хърватката Зоя, са потомци на Молдова. Тогава и имотът им, и златото им, и животът им ще зависят от нея, от настроението й, от благоразположението й или от изпепеляващия й гняв. А София Авалова, ей богу, се душеше от гняв, будеше се посред нощ от безсилна ярост и осъмваше в мечти за отмъщение.