Появяването й в Яш се разчу бързо. Младата богата и красива княгиня беше изкусителна партия за стотици обеднели рицари, но фамилия Авалови имаше достатъчно мощни врагове, които ги държаха настрана, изчакващи и плахи. Графиня Аурела Сергиу беше първата жена, която посмя да я покани на пролетния си бал. София разбираше, че бившата годеница на Вангел проявява „нездрав интерес“ към нея, както се изразяваше Константин, когато учтивостта и възпитанието прерастваха в раболепие, но в момента това отговаряше на плановете й и тя благодари писмено за поканата. Майка й беше натрапила присъствието на Иван и Лазар, но сестра им Алика изиска тя и когато единствената й истинска приятелка пристигна от Буджак, престана да се дразни от зоркото опекунство на братята. Свикнала да й се подчинява, да не противоречи дори когато е видимо права, да й изказва гласно и шумно възхищението си, Алика й беше необходима повече като огледало, отколкото като близък човек. Сляпа за лицеприятието на комплиментите, свикнала да предизвиква и обич, и завист, София се доверяваше напълно на мнението, а и на вкуса й, а мнението й беше винаги нейното мнение, вкусът й — нейният вкус. Вечерта, преди бала, София получи шумното одобрение на Алика, застави братята да облекат ливреи с герба на Авалови, да впрегнат хановерското каре в ландото и с един час умишлено закъснение потегли за извънградския дворец на графинята Сергиу.
Нощта беше лунна, топла, природата — в пълен покой. В ливадите свиреха щурци, просветваха светулки, в езерото, зад което светеше дворецът, квакаха жаби и това бяха единствените признаци на живот в спокойната, затънтена провинция, наречена Молдова.
Майордомът извика:
— Нейно благородие княгиня София Авалова! — и в салона настъпи пълна тишина.
Миг, два тази тишина беше убийствено непосилна, стотиците погледи — болезнено пронизващи, после всичко застана на мястото си. Аурела и Мико се отделиха от гостите си и я посрещнаха на стълбите.
— Добре дошла, княгиньо — ласкаво звучеше гласът на Аурела, макар погледът й да беше студен, изпитателен, опипващ. — Щастливи сме, че приехте поканата ни! Познавате ли граф Сергиу?
Мико целуна ръката й над ръкавицата и взря красивите си кафяви очи в нея. По-късно София щеше да си каже, че графът има влажни, кравешки очи, но първото й впечатление беше, че е много красив.
— Аз съм бил ваш гост, княгиньо — гласът му беше висок, писклив, детски. Във всеки случай не такъв глас очакваше да чуе от този елегантен, строен мъж. — Тогава вие бяхте бебе.
— Чувала съм за вас — каза София, пое дадената ръка и уверено тръгна към гостите.
Така започна дебютът й в яшското общество. Запознаха я с всички аристократи и чокои на Молдова. Някои имена знаеше предварително, други научи в дома на Сергиу. За нея беше важно да очарова столичния елит, влизаше в личните й сметки превземането на този така враждебен на рода й свят и тя напусна бала, извоювала лека победа. Богатството, тайнственият ореол, светещ около фамилното й име, младостта й и накрая рушащият преградите й чар изиграха своята роля. Преди да се качи в ландото на път за Галан, София прибра в чантата си десетки покани за балове или за лични визити, получи искрени комплименти от стотици мъже, насилени от жените им, но тази вечер запомни три разговора. Първият беше с граф Трифон, някогашния „побратим“ на Вангел, какво глупаво и празно понятие, по дяволите.
— Ще ми посветите ли този танц, княгиньо? — попита Дан, покланяйки се твърде формално, за да е учтиво, усмихвайки се достатъчно ехидно, за да е непочтително.
София му подаде ръка едва прикривайки яда си, но графът нито обръщаше внимание на настроението й, нито се опитваше да „купува“ благоволението й.
— Нали си давате сметка колко двусмислено е присъствието ви тук? — попита той по време на една от фигурите.
— Не ви разбирам, графе! Какво значи „двусмислено“?
Дан отново пусна ехидната си усмивка:
— Вие сте сред враговете на Авалови. Танцувайки с тях, вие осъждате половинвековното поведение на мъжете от вашия род.