— Нямам чувство, че съм сред врагове — издържайки на погледа му, отговори София. — Вие мой враг ли сте?
— Дан Трифон не воюва с жени, още повече, когато са красиви, но вашият брат е мой смъртен враг.
— Интересно — каза княгинята. — Чувала съм, че взаимно сте пили кръвта си за побратимяване.
Лицето на графа изразяваше насилено отвращение.
— Това беше отдавна. Бяхме деца. Още не знаех колко достойни молдовски рицари са загинали от ръката на Авалови.
— Сега знаеше ли точния им брой?
— Приблизително — музиката замря, танцът беше свършил. — В точната цифра не мога да се закълна, сигурен съм в друго обаче — време е Авалови да платят с кръв присъствието си върху земята на Молдова!
София се опита да забрави този разговор, но Аурела я върна на него. Срещнаха се в стаята за възстановяване на тоалета и докато подсушаваха потта си с талк и белосваха с пудра носовете си, домакинята подхвърли:
— Надявам се, че Дан Трифон не ви е обидил, скъпа. Понякога той е по-зъл от хрътките си.
— Мен не, но мрази Авалови и не го крие! Намеква за кръвно отмъщение!
Аурела се усмихна кисело.
— Дрънка оръжие, но няма кураж да излезе на бой с Вангел… с княз Авалов. — Аурела преглътна внезапния смут и продължи: — Има и още една причина. Уж тайна, а всички я знаят. Дан е отчаяно влюбен в Елена…
— Изглежда не само той — София пусна най-чаровната усмивка, която лицевата й маска беше в състояние да възпроизведе. — Мълвата твърди, че вашата сестра е имала извънреден успех в Яш.
— Аз не съм близка със сестра си, княгиньо — изпуснала нервите си, изсъска Аурела. — Тя е Авалова, ваша снаха, вие по-добре познавате чаровете й.
Тогава София нанесе най-точния си удар.
— Откровеност за откровеност, Аурела, и аз не обичам Елена. Това е една от причините да съм тук тази вечер.
Аурела вдигна глава. Сега в погледа й светеше решителност.
— Тогава ти бъди моя сестра, София!
Младата княгиня кимна.
— Ела утре на площад „Галан“. Може би ще намерим какво да си кажем?
Цялата вечер Йоан Лупус се беше въртял пред очите й, танцуваше ту с една, ту с друга от дамите, включително и с Аурела, въпреки че клюката твърдеше, че между тях съществува открита нетърпимост, пиеше тостове ту за славата на Дунавската перла Молдова, ту за здравето на Султан Мехмед, но пристъпи към нея едва когато научи, че се готви да тръгва.
— Мразите ли ме, София? — фамилиарно попита той, подавайки й чаша токайско.
— Трябва ли да ви мразя, княз?
— Не бих искал. — Йоан откри широките си бели зъби, това може би беше усмивка, и веднага смени темата. — Помня ви като дете, но тогава не личеше, че ще бъдете такава красавица. Честна дума… Аз не съм лъжец, въпреки че Вангел е на друго мнение, по-красива жена от вас никога не съм виждал!
— Дори Елена Миор? — кокетно попита София.
— Княгиня Елена Авалова — сега усмивката на Йоан изглеждаше по-искрена — красива е, няма съмнение. Знаете ли какво сравнение ми идваше наум, докато ви гледах. Елена прилича на изящна фигура, изваяна от лед, вие — на сянка, хвърлена от огън.
— Не зная дали да се полаская, или да се обидя, княз.
— Наричайте ме Йоан — бъдещият владетел поднесе чашата си към устата и заби настойчивите си, цигански очи в нея. — Имам една молба, София. Позволете ми още сега да обявя бал във ваша чест. Бих искал в моя дом вие да посрещнете моите гости.
София почувствува сърцето си в гърлото, но събра сили и отговори тихо, почти шепнешком:
— Вие ме правите щастлива, Йоан.
Буен и невъздържан като жребец, Йоан Лупус имаше нужда от повече думи. Обърнал гръб, направи няколко крачки, застана в средата на салона, лапна пръста си и изсвири пронизително. Когато настъпи тишина и всички погледи бяха обърнати към него, извика дрезгаво, с накъсан от вълнение глас:
— Дами и господа, следващата неделя, в деня на свети Георги Победоносец, дворецът на Лупусите е отворен за вас до разсъмване. Балът ще бъде в чест на нейно височество княгиня София!
Гласът му потъна в одобрителни викове, ръкопляскания и онова особено свирене с пръсти, което Вангел наричаше „гълъбарски“.
От този бал София не се прибра на площад „Галан“. На разсъмване Йоан и тя напуснаха столицата, а когато след две седмици се върнаха в Яш, вече беше княгиня Лупус, а яростният враг на Авалови, Дан Трифон — неин кум.
Йоан се оказа верен и предан съпруг. Изпълняваше желанията й, преди да са се оформили ясно в главата й, глезеше я безмерно, възможностите на един властващ княз бяха неограничени, задушаваше я с любовта си и ако не бяха две обстоятелства, които не беше по силата й да контролира, би казала, че е щастлива. Вече девети месец не забременяваше и често, много често си представяше, че се люби не със съпруга си Йоан, а с несъщинския си брат Вангел Авалов. Не помогнаха нито гледачки, ни лечителки, ни врачките, които й влачеше Аурела на тумби, нито горещите молитви към всевишния да затрупа под праха на забравата образа на Вангел. За щастие Йоан все още не се тревожеше за наследството си, а в леглото беше толкова буен и обзет от сляпа страст, че нямаше никаква представа за настроенията, в които изпадаше жена му.