Алика се върна в Буджак и беше нейното ухо и око в Скендера. Вангел, придружен от херцог фон Залцбург и принца на Курцланд, беше заминал на юг, по всяка вероятност в Отомания и по всяка вероятност с тайна и опасна мисия. С каква, София се досети веднага, дори помогна на мъжа си да редактира писмото си до великия везир. Само смъртта на Вангел щеше да успокои душата й и тя я желаеше от цялото си сърце. Елена кара лека, красива бременност — пишеше Алика. — Княз Константин боледува според братята й, беше отслабнал толкова, че немощта, а и възрастта, разбира се, щяха да го отнесат в гроба. Майка й гледаше на брака й с Йоан като на предателство към Авалови и се беше заклела пред Светия кръст никога да не прости на дъщеря си, което естествено означаваше и никога да не й даде благословията си. София малко се тревожеше от проклятието на хърватката, но откакто писмото на Йоан замина за Истанбул по специалния дипломатически куриер, притихна в очакване на новини от Отомания. Беше осъдила Вангел на смърт и се нуждаеше кански от потвърждение на присъдата си. Минаха три дълги, мъчителни месеци преди един от шпионите на Йоан във Виена да изпрати донесението си. Княз Вангел Авалов се беше появил в столицата на Свещената империя, но и Леополд фон Курцланд и херцог Орлеански бяха мъртви. Къде, как и при какви обстоятелства бяха загинали, агентът не съобщаваше, а и нея подробности не я интересуваха. Вангел се беше измъкнал от капана, който лично му беше заложила, а това значеше, че й предстои среща със сина на Константин и Алика. С нарастващо безпокойство София започна да се подготвя за това съдбоносно рандеву, в което само господ знаеше каква роля й е отдадено да играе — на подсъдим или на обвинител.
Очи в очи Вангел и София застанаха на единадесети декември, на връх рождения й ден. Валеше тих, пухкав сняг, все още не бяха започнали свирепите карпатски студове, а вече се бяха заредили католическите празници. Зърното беше ожънато и прибрано, зимниците пълни, търговията отложена до пролетта, пътуванията сведени до абсолютно наложителни. И тази година Молдова, живяла под угрозата на войната, можеше да си отдъхне до първите дни на май, когато снеговете ще бъдат стопени, земята поизсъхнала, реките, прибрали се в руслата си. Яш пиеше, пееше, веселеше се буйно, шумно, кърваво. Всеки ден камбаната биеше на умряло, но не отоманските нашественици бяха подложили на клане града, а жителите му се избиваха сами в кръчмарски свади, а това беше в реда на нещата и не правеше впечатление никому. Една седмица преди рождения си ден София получи настойчива покана, звучеше като заповед, от майка си незабавно да замине за Яш. Княз Константин умираше и искаше да я види. Писмото завършваше с думите: „Княгиня Елена роди едър и здрав син. Поразително прилича на баща си. По настояване на княз Константин малкият получи името Марс в чест на твоя злощастен баща!“
София прехапа устни и ги пусна едва когато кръвта шурна по брадата й. „Защо ме наказваш, Господи!“ — извика тя, но бързо си отговори, грабна самурения си кожух и тръгна през снега към дъното на безкрайната дворцова градина, където можеше да си поплаче на воля. „Вангел има син, Авалови — наследник! Съдбата на рода Лупус зависи от моята утроба, ако до пролетта не забременея, Йоан ще ме изпъди и ще бъде прав, по дяволите!“
Балът беше в разгара си, когато майордомът удари сребърната камбана над парадния вход. Залата замлъкна. От яшските велможи само властвуващият княз и кардиналът имаха привилегията появяването им да бъде озвучено със сребърните звуци, но и те ползваха правото си единствено на официалните празници. Малко по малко камбаната се беше превърнала в символ на чуждото величие. Удряха я при връчване на ноти, при представяне на акредитиви, при обявяване на нова война, при подписване на мирен договор. „Нима султанът потегли на война през зимата?“ — помисли София, когато чу тържествената обява.
— Специални пратеници на негово католическо величество император Леополд Хабсбург до негово царско височество княз Йоан I Лупус!
Думите на майордома още не бяха отзвучали, когато се появиха Вангел и двамата виенски рицари. Глух ропот мина през залата, тук-там някой възкликна от изненада, после отново се възцари онази тишина, която княз Константин наричаше „тишина, от която болят ушите“. Йоан излезе от вцепенението и отиде да посрещне пратениците.