— Приветствувам ви в моя дворец, господа — излишно високо и престорено уверено започна той. — Свалете пелерините, подкрепете се… Майордом, шампанско за господата. Днес нейно височество княгиня София навършва двадесет и една години. Направете ми честта да пием за нейно здраве! — Йоан пресуши чашата си, разби я в мраморния под, добави: — След половин час майордомът ще ви доведе в заседателната зала. — Обърна се рязко и излезе от салона.
„Йоан загуби почва под краката си — гневно помисли София. — Мой дълг е да докажа на Вангел, че княжеството не може да се бои от един… от един авантюрист, без значение кой е той.“
Княз Вангел Авалов нямаше намерение да плаши никого, напротив, опипа с поглед залата, откри я и ласкаво усмихнат тръгна към нея. Целуна й ръка с фамилиарна небрежност. Не така един поданик изказваше респекта си пред своята владетелка. Това беше жест на по-възрастният брат, приятно изненадан от внезапното разцъфтяване на своята любима сестричка.
— Софи, скъпа — задържайки ръката й, запазвайки полушеговитата, покровителствена усмивка, започна той. — Тежестта на короната ти се отразява добре. Очите ти изглеждат по-мъдри, но все така прекрасни. — Вангел извади от пояса си продълговата кутия, обшита с виенско червено кадифе. — Това е моят скромен подарък, сестро. Надявам се, че ще ти хареса.
София пое кутията, отвори я машинално, разсеяно, видя диамантеното колие, най-скъпия подарък, който беше получила, много, много по-скъп от смарагдовия пръстен, принадлежал някога на Йоановата майка. „Такива колиета правят само холандските бижутери в Амстердам“ — помисли тя, но на глас каза:
— Имаш син. Получих писмо от мама. Жена ти е родила момче!
Вангел се олюля, кръвта изтече от главата му, очите му за момент изразиха паника, която бързо отстъпи мястото си на бурна, едва потискана радост.
— Само това ли пише в писмото? — прегракнало попита той.
— Синът ти е голям, здрав… Княз Константин е настоял да го кръстят Марс…
— Марс? — едва сега Вангел се усмихна. — Марс Авалов. Прав е старият. Синът ми трябва да се казва Марс. Дано наследи величието на покойния си чичо!
— И мой баща! — заядливо подхвърли София, но Вангел беше така поразен от новината, че не чу интонацията й.
— Господа — обърна се на немски към придружителите си. — Елена е родила син. Аз съм баща, господа. Младият Марс Авалов е здрав и голям… Така пишат от вкъщи…
Но София побърза да прекърши радостта му:
— Княз Константин умира. Може и да не е жив вече… Мама е пратила Лазар във Виена за теб.
Майордомът се приближи, удари жезъла в мрамора и извика:
— Господа посланици, аудиенцията ви с негово височество княз Йоан Лупус започва.
— Утре сутрин тръгвам за Скендера, Софи. Ще дойдеш ли с мен?
— На коне?
— Разбира се. На третия ден ще бъдем вкъщи.
— Аз съм съпруга на владетеля на Молдова, княз Авалов — колкото по-слаба и неуверена се чувстваше, толкова по-предизвикателно, а и презрително звучеше гласът й. Този път Вангел чу всичко, очите му станаха стъклени като на соколите, лицето му изпъна бръчките си и се превърна в каменна маска.
— Разбирам, ваше височество! — не криейки нито иронията си, нито превъзходството си каза той, направи знак на придружителите си и следвайки майордома, излезе от залата.
Тишината беше пълна, убийствена. Едва сега София си даде сметка, че всяка тяхна дума, намек, жест са били следени с напрегнато внимание, с любопитството на зломислието и, разбира се, са били оценени с ехидна радост от поражението й. Огледа се. Срещаше или сведени погледи, или неискрено съчувствие. „Но тези хора ме мразят! — с внезапно прозрение откри тя. — Дори Аурела, която героично се бори да не припадне… Не издържа, припадна!“
София тръгна бавно, прекоси салона и заизкачва стълбите към покоите си. Крачка, две, три… тук вече никой не я виждаше, тук на този пуст коридор можеше да даде воля на нервите си, а и на чувствата, по дяволите. Сълзите рукнаха.
Побягна, добра се до стаята си и се хвърли по очи в леглото. Тялото й се тресеше като в пристъп на малария, от устата й излизаше гърлен, дрезгав рев — така виеха кучките на бесовица. „Ах, Вангеле, мръсник с мръсник, с кръв ще ми платиш и иронията си, и презрението си! И превъзходството си, подлец такъв, внук на крадец, син на глупак и курва…“
— Как смеещ да се явяваш пред очите ми, Вангел Авалов? — глухо, треперейки от гняв, попита Йоан. — Или си мислиш, че посланическата ти мисия те прави неприкосновен?