Вангел не повдигна повече този въпрос, но тръгна на юг със свито сърце и душа, пълна с тягостни предчувствия.
Малкият Марс беше русо, дебело и усмихнато бебе, но огладнееше ли, гласът му се чуваше и на морския бряг, и в дома на братята Власи на северната страна на езерото. Господ пращаше от небитието някакво парче месо с безразборна отделителна система, с претенции на кронпринц, безпомощно като столетник, което ти отнемаше и разума, и емоциите. Застанал над коша на сина си, Вангел почувствува с всичките си сетива, че от днес до края на живота му той ще бъде друг човек и че едва сега, когато върху раменете му се струпа грижата за още едно същество, ще разбере какво значи истински страх. Прегърнал Елена през раменете, търкащ бузата си в косата й, благодарен й наум, той мълчеше, за да не изпусне сълзите си, дишаше дълбоко и често, очаквайки да се разсее буцата, растяща в гърлото му.
— Харесва ли ти? — тихо попита Елена, но вместо него отговори княз Константин:
— Прилича на прадядо си Вангел Пирата!
„Колко е отслабнал горкият! — помисли другият Вангел, князът. — И колко немощен е гласът му. Истински старец!“
— Имаш прекрасен син, Вангел — обади се хърватката. — И прекрасна жена. Истински ангел!
Когато пристигна в Скендера, Зоя беше отишла в Кобадин да лекува отеклите крака на Раиса, майката на Власите. Вангел се изкъпа, закуси и едва тогава влезе при сина си. Зоя все още не се беше върнала.
Държейки Елена в прегръдките си, Вангел се откъсна от кошчето и допря устни до челото на мащехата си.
— Благодаря, Зуи. Ти си истински стълб в тази къща! Какво ли щеше да представлява семейство Авалови без теб?
— Богат, мощен род, командуван от умни и красиви мъже! — Зоя се усмихваше широко. Тя беше абсолютно непригодна да лицемери, очите я издаваха, но понеже беше умна жена и го знаеше, не се мъчеше да крие чувствата си. Обичаше ли някого, всички го разбираха, но когато мразеше, потичаха реки кръв. — Добре дошъл, Вангели. Време е да се задържиш в Скендера, моето момче. Елена вехне в твое отсъствие, Марс има нужда от баща, а и ние с княза вече не можем да управляваме фамилните дела. Стари сме вече.
„Трудна тема отваряш, Зуи, по дяволите.“ — Вангел знаеше, че такъв разговор предстои, но очакваше, че Елена ще го започне.
Жена му изчака нощта. Константин легна веднага след вечеря, но Зоя ги задържа повече от час.
— Не мисли, че правя паника за нищо. Баща ти умира наистина!
Вангел не й противоречи, въпреки че според него преувеличаваше опасността.
— Ти се грижиш за него, Зуи, най-добре знаеш. Остарял е, грохнал е, веднага забелязах колко трудно се движи, но чак смърт… Не смяташ ли, че е рано?
— Константин умира и ти трябва да бъдеш този, който ще склопи очите му.
— Кога очакваш края?
— Всеки ден. Доскоро го поддържаше очакването на наследника. Видя го, хареса го, успокои се… После започна да чака теб… Сега силите ще го напуснат. В неговото състояние човек не може да поддържа непрекъсната мобилизация.
Вангел мислено й даде право, но избягна прекия отговор, въпреки че притихналата Елена гореше от нетърпение да чуе: „Оставам в Скендера.“ Не посмя да каже: „Заминавам!“ още дълго, до малките часове на новия ден.
— Видях София — Вангел умишлено смени темата и видя тревога и разочарование в очите на жена си. — Присъствувах на рождения й ден. Станала е истинска владетелка, Зуи. Отказа да язди до Буджак. Било унизително за властвуваща княгиня!
— Не знам, Вангел — лицето на Зоя беше мрачно, посърнало, но не тревога или страх, по-скоро неприязън се четеше в очите й. — Това глезено момиченце може да струпа големи нещастия върху рода ни… Тя знае… От устата ми го е чувала. Преживяла съм достатъчно ужаси на този свят… Стига ужаси, господи, но ако се наложи, ще я смачкам като бълха!… И нея, и оня подлец с паунови пера Йоан Лупус.
На разсъмване Елена попита:
— Заминаваш ли, Вангел?
— Заминавам, скъпа. Чакам двама приятели от лицея и тръгвам на юг. За последен път, честна дума.
— Опасно ли е… Има ли опасност да не се върнеш?
— Път, Елена. Всичко се случва на божия свят. Ще се пазя колкото мога, останалото зависи от провидението.
Любиха се дълго, нежно, „с благодарност“ — мислеше Вангел Авалов, докато се отпускаше в съня.
След обяд баща му го повика в кабинета си.
— Седни, Вангели — покани го князът. — Имаме сериозен разговор. Последният, сине. Господ ме вика при себе си.
— Не говори така. Изглеждаш добре… Е, всички сме смъртни, един подир друг.
Княз Константин го прекъсна: