Константин скочи. Трепереше от нерви, от слабост, от възмущение.
— Дръж изкъсо този пес, Науме. Наследствено зло тече в жилите му. И дядо му, и баба му, и чичовците му, всички бяха убийци, лека им пръст. Знаеш как гинат мъжете Авалови. И за нас се намира убиец, Науме, от божията ръка насочен. — Константин сложи длан на раменете му. — Страх ме е, че дните на Вангел са преброени. Пази го, колкото можеш, брат. Слезте до Галац и търсете кораб. Ще опитам със злато да потуля това клане. Ако успея, ще дойда да те взема от Виена… и да говоря с този вълк. Вангел все още не е чул думата на баща си!
Почувствала мъката и объркването на мъжа си, Зоя се оттегли с малката и притихна в покоите си. Константин й беше благодарен. Довчера той тайно благославяше съдбата, хвърлила в ръцете му бившата жена на двамата му мъртви братя, днес не знаеше ще има ли сили да защити от гнева на Буджак и нея, и малката им дъщеря, която ставаше прелестна кукла и завинаги беше откраднала слабото, чувствително сърце на пастрока си.
Константин яхна персийската си кобила и отиде да огледа страшното дело на титулованите вълци. От катуна нямаше следа — шатри, каруци, коне, всичко беше разграбено, човешките скелети, разхвърляни из полето, бяха оглозгани от лешоядите и беше трудно да се определи чии жертви лежат в тревата — на ордите на кримското хаганство или на яшските благородници.
Буджак запустяваше. Лазар и Котленецът бяха някъде из степите на Русия. До смъртта си Сокон пиеше от брега на Балтийско море. „Здрав съм, жив съм. Вие как сте. Бог да ви благослови! Поклони — Сокон Мехия, лазът.“, но Горам, след като изпрати вест за смъртта на баща си (сухо, делово, дори враждебно звучеше писмото на това късогледо момче), спря да се обижда. Именията Кобадин и Неводари Константин даде под аренда на бесарабски българи — скотовъдци, но ако ги срещнеше, нямаше да ги познае. Край Скендера беше останала само Раиса, (жената на Иван Калудов-Влаха, дясната ръка на Белия дявол), с трите си деца. Големият й син Лазар, кръстен от Лазар Шкодер Едноръкия, беше дванадесет години по-стар от Вангел и повече от десет генерален управител на аваловите имоти в Буджак. Княз Константин му имаше доверие и не оспорваше решенията му. Лазар Влаха беше намерил арендатори за запустелите имения, той пазеше къщите в Килия, той поддържаше Скендера през зимата, ремонтираше постройки, огради, езерния и морския кей, гледаше персийските коне на Авалови, раса, превъзхождаща всяка друга, но капризна, нуждаеща се от специални грижи, внимание, та дори ухажване. Персианите трудно понасяха големите студове на Молдова, но издържаха някак. Боят и мръсотията обаче ги отвращаваха дотолкова, че предпочитаха да умрат от високомерна погнуса, вместо да се приравнят с далечните си роднини-катунари, с които понякога се срещаха из полетата. Персианите имаха нрава на короновани глави, но Лазар Влаха ги обичаше, угаждаше им и те му се отблагодаряваха с нелишена от високомерие доверчивост. За тях той беше любимият слуга, но все пак слуга. Когато Константин или Зоя влизаха при тях, жребците ги посрещаха с радостно цвилене, но щом София пристъпеше прага на конюшнята, петнадесетте персиана и четирите кобили се надпреварваха да кокетират, да вият шии и всячески да се стремят да я привлекат в своя бокс. София беше любимка на конете, още на четири години яздеше безупречно като татарин… София беше любимка на всички, включително на него, пастрока. Бог да й дава спокойна младост и щастие.
Раиса и Влаха имаха още две деца. Иван, две-три години по-млад от Лазар, и Алика, кръстена от майката на Вангели, носеща нейното име. Константин молеше бога заедно с името момичето да не наследи и пороците на покойната развратница.
Късно през нощта князът влезе в имението, което по инерция продължаваха да наричат чифлика на Стефан Котленецът. Стомахът му се свиваше страхливо, пулсът го блъскаше в гърлото. „Какво ли ме чака тук? Какъв ужас ще ми сервира Вангел, по дяволите!“ Князът запали насмолена факла и поведе кобилата за поводите. Сам не можеше да влезе в къщата. На никаква цена. И не сега, когато с възрастта нервите му бяха изтънени и опънати до скъсване. Никога! И в най-буйната си младост не можеше да гледа равнодушно или поне с насилено хладнокръвие последствията на насилието, още по-малко, когато те бяха безсмислени.
В къщата нямаше и следа от кървавата вакханалия на младите скотове. Някой беше минал след тях, беше измил пода, подредил оскъдните мебели, погребал труповете и Константин знаеше кой е той.
На разсъмване князът остави кобилата на коневръза на Влаха и почука на вратата.
— Тук съм, княз — Лазар се появи пред конюшнята си с ботуши и брич, прехвърлил през рамо риза от дебело, ленено платно.