Вангел никога нямаше да забрави с какъв залп кюрдската гвардия на Ануар Алан Бег паша посрещна Сотир Одринецът и никога нямаше да предприеме нападение върху падишаха, когато аскерът е зад гърба му. Да проникне в Долма бахче беше невъзможно, наивно би било да крои подобни планове, значи оставаше да заложи мускета си или из тесните истанбулски сокаци, или по пътя за Одрин, който се виеше сред върбалаците по левия бряг на Иструм. Скитайки из бившата перла на византийската корона, Вангел все по-мрачно установяваше, че атентатът в града е равен на самоубийство, освен ако падишахът не напусне двореца си през нощта, но възможните пътища бяха три, крепостните врати също, а имаше вероятност, макар и малка, да предприеме зимно пътуване по море. Това означаваше да се качи на Фелука „Оскон“ в Златния рог, да прекоси проливите до Агаполис, митическия град на Афродита, до ден-днешен гръцко, рибарско пристанище и оттам, заобикаляйки Странджа от юг, за един ден и една нощ да влезе в Одрин. Царските пътища бяха четири и атентаторите четирима, крайно недостатъчни за сериозно замислено и прецизно изпипано покушение.
Вангел можеше да заложи пусията си на един от трите сухоземни варианта, а ако падишахът избере друг, да го преследва в Одрин, в Ески Зара, та дори в Казанлък, в самото сърце на България, но първо трябваше да изчака сведенията, които Иван и Лазар събираха из кафенетата. Синовете на Влаха, пътували години наред с баща си и из вътрешността на Империята, и по пристанищата й, говореха турски като дунавските бейове, но в столицата се бяха стекли аскери и търговци от четирите краища на Империята и никой не обръщаше внимание на диалектите. Минаваха дни, седмици, а братята не можеха да кажат нищо сигурно.
— Всички говорят за война, княз — оправдаваше се Лазар. — Морабе и джихат не излизат от устата им. Няма съмнение, че падишахът лично ще води аскера, но откъде ще мине, никой не знае… освен великия везир Ахмед Кюпрюлю паша и едва ли ще стане ясно до деня на потеглянето му.
— Нищо, Лазаре — криейки и безпокойството, и разочарованието си казваше Вангел. — Продължавайте да слухтите и в последния момент да разберем откъде ще мине, пак ще му пръснем главата.
Вангел се връщаше във венецианския хан „Зарарър — Кярдър“ (загубата е печалба), където Зеления играеше от сутрин до среднощ зарове с моряци, пирати и всякаква левантинска измет, която се тъпчеше в този космополитен с химеричната надежда за лесно забогатяване.
— Нещо ново? — озверен от комара, питаше Ферди.
— Не.
— Ще се пропия в тази гадна кръчма! Трябва да действаме — казваше Ферди или Фернандо, както се наричаше сега, имитиращ венециански благородник, но гласът му беше лишен от всякакъв ентусиазъм. Глуповат и наивен, докато беше във Виена, а и после из Молдова, той смяташе атентата за възможно, дори лесно изпълнимо дело, но тук, в Истанбул, предприятието му се видя абсурдно и бързо загуби всякакъв интерес към свещената си мисия.
Вангел отново нахлупваше кадифената, широкопола барета, увиваше се в пелерината и тръгваше да броди из града. Единият път тръгваше от Долма Бахче, вървеше по стръмен калдъръм през Пера, заобикаляше бившия храм „Света София“, минаваше през еврейската махала и излизаше на североизточната порта. От двореца до еврейския квартал улиците бяха широки, погледът ги обхващаше от край до край и нямаше удобно място за пусия, но сред тесните оградени с кирпичени огради улици за един хладнокръвен стрелец не беше кой знае какъв проблем да пробие главата на Негово Ислямско височество и прескачайки от двор в двор, да се добере до коня си в южните покрайнини на квартала. Това беше най-късият и най-вероятният път. Вангел избра мястото на засадата в един сокак на върха на хълма, който завиваше под ъгъл, обратно на посоката, в която щеше да отстъпва убиецът, огледа го от всички страни и отново се върна пред двореца.
Средният път прекосяваше площад „Таксим“, завиваше покрай Илдъза, министерството на външните работи и седалище на Великия везир, обръщаше на север и през безкрайната чаршия за плодове, зеленчуци и добитък навлизаше в най-бедните квартали на Истанбул. Къщите бяха или кални землянки, или дъсчени постройки, сковани надве-натри, деца, кучета и котки се валяха из калните, пълни с помийни ями сокаци. Беше малко невероятно падишахът да избере този път и северната порта, но Вангел намери една бара с дъгообразен, каменен византийски мост, под който можеше да влезе ездач на кон, да стреля, когато се зададе свитата и преди да го е забелязала охраната да драсне в кариер на запад, по руслото.