Третият път беше най-малко вероятен. Виеше се по брега към Румели Хисар, после свиваше на изток, заобикаляше конните джамаати и отново на запад покрай софтското училище до джамията „Султан Селим“, откъдето кривеше малко на север и през поселищата на цигани-катунари излизаше на портата „Силиври“, до която беше долепен еничарският корпус с безбройните си джамаати. Този път беше най-дълъг, наричаше се „Аскерли“, беше пълен с казарми, а затова и най-опасен, но разчитайки на превъзходството на персиана пред ниските, трътлести атове, Вангел избра пусия зад оградата на кавалерията и грохнал от хълмистите, калдъръмени сокаци, се върна в хана. Зеления продължаваше да губи с лека ръка златните талери на баща си, погледът му беше замъглен от кехлибареното критско вино, мозъкът му бавен и тромав в нормално състояние, в пияно се превръщаше в пихтия, в резлива арнаутска боза, но езикът му се удължаваше, словоохотливостта растеше с всяка чаша и ставаше опасен и предателски. За разлика от Бесния Лео, Ферди пиеше рядко. Ставаше безпомощен и се поддаваше на дресура.
Вангел го качи насила в стаята му, просна го с дрехите на дъсчения нар, изчака го да потъне в мъртъв сън и тръгна да търси Власите. Намери ги там, където ги прати да слухтят в кафенето на Агопзаде ага на площад „Таксим“. Когато го видяха, братята се вдигнаха от дивана, където агите седяха по турски и пиеха наргилетата си, влязоха в европейската соба, мебелирана с ниски маси и трикраки грузински столчета, поклониха се с тристепенния азиатски метан и поискаха да седнат. Вангел небрежно, съзнателно пренебрежително им посочи празните столове, изчака голобрадия син на Агоп да му сервира кафето и ги изгледа въпросително.
— Нищо, княз — започна Иван. — Никой нищо не знае, а всички се изпотрепват да дрънкат празни приказки. В цял Истанбул няма да намерите нито един турчин, който ще признае, че не е осведомен за плановете на Падишаха. Ако ги слуша човек, ще остане с впечатлението, че до един си пият кафето в Долма Бахче.
— И все пак ще трябва да излезе от двореца… нали? — заядливо и уморено промълви той. — Избрал съм пусия за трите северни врати. Утре сутрин ще ви заведа да ги запомните. Продължавате да дебнете около „Таксим“. Тръгне ли Мехмед, един от вас тича в „Зарарър — Кярдър“, другият отива на пусията и чака там. Това е. Друго не ми идва на ум. Ние ще стигнем до засадата по-бързо от тежката салтанатлия свита на султана.
Вангел остави на масата монета от пет гроша, нахлупи барета и излезе от кафенето. Свечеряваше, от Мармара духаше топъл сахарски вятър, всеки момент мюезинът щеше да излезе на балкона на минарето на „Света София“, превърната в главната джамия на Отомания, а в часа на вечерната молитва християнските гости на града избягваха да се скитат из пустите сокаци. Вангел слезе на брега, свали баретата и подложи лицето си на вятъра. Имаше нужда да се проветри и от тревожните спомени, и от лоши предчувствия, а и от мъката по домашните, която все по-непоносимо го душеше за гърлото.
Княз Вангел Авалов, барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг и двамата Власи тръгнаха от Скендера на шести декември, на осми се изви снежна буря, „каламита“, както я наричаха местните, седемдесет часа ви в комините като побесняло куче, навя преспи до покривите, но когато отмина на юг, започна студена, слънчева зима. Ледът по реката беше по-здрав от кремък, снегът хрупкав, добър за пъртини, вятърът стихна във върховете на боровете, дивечът излезе от дупките си и Зоя обсади „вълча обсада“. Прибраха добитъка, залостиха вратите и пуснаха вълкодава да скита на воля.
На петнадесети декември на разсъмване хърватката внесе закуската на княз Константин, с възрастта мъжът й спеше все по-малко и ядеше все повече, лакомо, ненаситно, като че ли от количествата храна зависеше животът му. Намери го мъртъв. Константин беше починал в съня си, очите му бяха затворени, изразът на лицето отпуснат и спокоен. „Блажена смърт!“ — помисли за миг Зоя, преди да скръсти ръцете му на гърдите, да пъхне между студените му пръсти запалена свещ и да предупреди къщата, че господарят пътува към своя бог. Около гроба се събраха четири жени Раиса и дъщеря й Алика, младата княгиня Елена и Зоя, разбира се, и слугите, ядоха жито, изслушаха заупокоя на татарбунарския поп Григорий, прекъсван от откъслечен вълчи вой, и побързаха да се подслонят в Скендера. Константин напълни шестия Авалов гроб там под плачущата върба, до стълбите към езерния кей. Легна до баща си Вангел Авалов, наричан Белия дявол, до майка си София албанката, до бившата си съпруга Алика Вердяно, която му беше причинила само мъки и унижения, до брат си Филип, с когото го свързваше дълбока и трайна омраза, до брат си Марс, копелето на Белия дявол и Мана слугинята, единствената любов на живота й, към когото изпитваше топли братски чувства. Там беше неговото място, там легна за вечния си сън, но с отсъствието му Скендера опустя, неволно, от само себе си се превърна в разграден двор без стопанин и когато малко след новогодишната нощ пред прага им спря каретата на княз Йоан Лупус, Зоя хърватката не посмя да пропъди неканените гости и заповяда да разлостят портите.