Заредиха мускетите, залегнаха на кирпичените огради и зачакаха шествието, а то приближаваше. Отчетливо се чуваше конско цвилене, примесено с протяжни походни маршове и ритмичния грохот на тъпаните. Настъпиха най-дългите минути в живота му. За хиляден път се питаше предвидил ли е всичко, какви изненади може да очаква, ще завари ли конете там, където ги оставиха, ще удържи ли на думата си Одисей от Хиос или сега, след като златото е в ръцете му, ще опъне ветрилата към Малазия. Тук, на тази пусия, в средището на Христовите убийци, княз Вангел Авалов щеше да застреля султан Мехмед IV Османоглу по заповед на масонската ложа „Олтарът на целомъдрената вълчица“, но в пълно съгласие и със съвестта си, и с убежденията си. Веднъж обезглавена, Отомания щеше да спре джихата до коронясването на следващия падишах на Аллаха, а той можеше да се окаже миролюбив, рахатлия владетел, предпочитащ удоволствията на харема си пред несгодите на войната… Шествието се зададе. На бял, чистокръвен арабски жребец облечен в сребро и злато, с висока зелена чалма, отрупана със скъпоценни камъни, следван от кървавото знаме с полумесеца Мехмед предвождаше свитата си. Вангел дори не погледна ескорта. Когато улицата се изпълни с войска и отстъплението на падишаха вече беше невъзможно, от север в пълен кариер се зададе Зеления Ферди. В дясната му ръка блестеше драгунската сабя, с лявата стискаше двойния гаг на поводите и дългия си антверпенски пищов. Зурлите млъкнаха, пред султана изскочиха няколко конни спахии, посрещнаха озверелия барон, един от тях отсече дясната му китка, друг заби ятагана си между очите на коня, трети, мустакатият черкез с бял астраганен калпак, замахна с дамаскинята си и главата на Ферди се изтърколи по наклонения каменен паваж в копитата на арабския жребец. С Ферди беше свършено. Вангел вдигна мускета, прицели се и натисна спусъка, лавнаха още два изстрела. Преди да скочи от оградата, князът видя смъртта на султана. Единият изстрел разкъса врата му и главата му се килна назад, другите два изкараха кървави гейзери от гърдите му и го смъкнаха от седлото.
По-нататък всичко мина като насън. Хвърли мускета и побягна. Летеше през дворове, прескачаше огради, дрехата му оставаше по дъсчените и железни зъби на зидовете, кръв шуртеше от дланите му, от коленете… Вангел пръв се добра до конете, но и Власите тичаха след него. Метнаха се в седлата си и се сурнаха надолу към пристанището. Трябваше да опънат ветрилата и да отплуват в Мармора преди щурците да са излезли от вцепенението си. Легнал над ушите на Юрикан, Вангел се молеше на бога пиратът от Хиос да удържи на думата си, тогава и християнският свят щеше да си отдъхне, а и неговият род там, зад Дунава във васалния Буджак.
Одисей от Хиос ги чакаше на стапела, качиха конете на палубата, уловиха вятъра и скифът, тромав като патица, се отдели от каменния пристан. Бяха спасени, вече нищо не ги заплашваше, Отомания беше обезглавена, така че ликуваща Виена едва ли щеше да му поиска сметка за смъртта на незначителния алпийски барон.
— Княз, обади се Лазар. — Пожар! Гори еврейската махала.
Кладата започна като отражение на залязващото слънце, но бързо се разшири на север и юг, вятърът я раздуха и когато нощта падна, в Леванта след залез-слънце настъпваше пълен мрак, осветяваше спокойната Мармора до разсъмване. Синовете на Давид платиха с имота си, а от следващата сутрин и с кръвта си, едно неуспешно покушение. Вместо султана загина неговият двойник Месру бег от Хомс. Мехмед пътуваше през Босфора с флагмана на Осман и нямаше хал хабер какъв огън сипе Аллах върху главите на чифутите. Когато слезе на пристана в Аглополис, получи по куриер хабер от Великия везир. Ахмед паша му предаваше подробности за пусията на виенските масони, съюзени с антихристите от Палестина.
Куриерът на Илдъза стигна в Галиполи преди скифа на Одисей от Хиос. Когато слязоха на брега, цялото пристанище лежеше по очи с глави на изток в гореща благодарност към Аллаха, всевиждащия и всемогъщ, предал курбан на неверниците генерал Месру, да бъде свято името на този славен мъченик за правата вяра, но запазил техния млад султан, Падишах на Аллаха Мехмед Османоглу, за кървава мъст над гяурите и за вечна прослава на Велика Отомания.