Одисей от Хиос не смееше да мине през Дарданелите с пътници без тескерета, така че Галиполи беше градът, в който трябваше да се разделят. Когато разбра, че Мехмед и този път е отървал кожата, старият пират каза:
— Ако заповядаш ще остана, княз. Щом рязаното куче е живо, ние с теб не сме си свършили работата.
Мълча дълго, съкрушен от тържеството на Галиполи, замислен за безсмислената жертва на Зеления Ферди. Ако баронът беше жив, Вангел щеше да се откаже, но смъртта му го задължаваше да доведе докрай кървавото си начинание.
— Обръщаме галса, бай Христос — дрезгаво промълви той. — Ще ни свалиш в Агаполис, на Понт Евксински. Там ще му мислим — Вангел погледна братята Власи, после срещна очите им. Лазаровите нямаше да види до края на броените му дни.
Йоан Лупус се настани с хората си в дома на Власите на северния бряг на Скендеровото езеро, но София заяви на майка си, че ще остане до четиридесетте дни от смъртта на княз Константин.
— Не можеш да ми го откажеш! — дръзко заяви коронованата княгиня. — Мъжът ти ме отгледа, брат е на баща ми, а следователно мой чичо. Дължа му и възпитанието си, и титлата, без която днес нямаше да бъда съпруга на владетеля!
— Ти предаде рода си, дъще! Нямаш място под неговия покрив.
— Преувеличаваш, ох, как преувеличаваш, само и само да ме оскърбиш. Това ти е целта, нали… Защото станах жена на Йоан.
— Забравяш кой е Йоан Лупус! — кресна Зоя. — Кой извика брат ти на дуел?
— Вангел не е мой брат!
— Все едно какъв е! Авалов е като теб, а мъжът ти вече дванадесета година се опитва да го премахне! Мълчи! Аз говоря, родната ти майка. Не молдовска княгиня, а императрица на Свещената империя да станеш, само от моята уста ще чуваш истината. Кой извика Вангел, княз Вангел Авалов, на дуел със скрита ризница, кой пращаше убийци във Виена, кой инсценира двубоя с Флориан Дорней? Знаеш отговора, нали? Някога не криех нищо от теб! Ти знаеш как оцеля Вангел, сега го знае и смъртния му враг, ти знаеш къде държа въоръжените слуги на Авалови, сега го знае и Йоан, за теб не е тайна, че поддържам флот, не е тайна и за яшските съдии, от мен чу за братството на масоните, а вече получих известие от Вангел, че група молдовски чокои са създали ложа на свободните зидари и са направили постъпки пред канцлера да бъдат утвърдени като независим филиал!
— Това е лъжа! — изкрещя София. — Или ти си го измисляш, или някой се опитва да ме наклевети!
Зоя отпусна ръце. Ако пред нея не седеше дъщерята на Марс, единственият мъж, който беше обичала с цялото си същество, тя знаеше как да постъпи, но споменът я разоръжаваше, макар да съзнаваше, че слабостта й излага на заплаха последните издънки на Авалови.
— Не разбрах какво искаш, София. В тази къща няма място за тебе!
Княгиня Лупус вироглаво тръсна буйната си коса, изправи се и бавно тръгна из салона.
— Това е моят дом, мамо. Тук отраснах. В този хол празнувахме рождените ми дни. В това езеро се научих да греба, в морето — да плувам, ако вляза в конюшнята, жребците ще полудеят от радост, ако насъскат Сур срещу мен, ще легне в краката ми. Там зад къщата са гробовете на моя род, на моя баща. Ти си станала Авалова, княгиньо, аз съм се родила Авалова, а в това има съществена разлика. Чудно, че не я разбираш. И ти, и Елена Миор сте чужда кост в моя род. Вангел, аз, а сега и синът му Марс, ние сме бъдещето на Авалови, смешно е да го оспорваш. На рождения ми ден Йоан и Вангел не си подадоха ръце, но не се хванаха и за сабите, а това е моя заслуга. Ако бях заварила… брат си в Скендера, може би с тази вражда щеше да бъде свършено… Кой знае! Йоан е могъщ, зад него стои Високата порта и ако реши да смаже княз Вангел Авалов — София натърти последните думи и вложи в гласа си цялата ирония, която успя да изстиска от гневната си глава, — никакви виенски масони не са в състояние да го спрат! Запомни добре това. И не се опитвай да ме топиш! Епископът на Яш ще дойде за панихидата. Веднага след церемонията ще си отида сама, дори и да не искаш! — София уверено тръгна към детската си стая, подхвърляйки през рамо. — Повиках Алика! Къщата им е пълна с мъже! — и излезе от хола.
В присъствието на княгиня София Алика ставаше неузнаваема. Нямаше го онова смирено, мило момиче, което Зоя обичаше и отрупваше с подаръци. Уверена в силата и неуязвимостта на приятелката си, дъщерята на Влаха ставаше дръзка и непочтителна дори към майка си, ругаеше слугите, нещо, което хърватката, господарка на огромно имение, никога не беше си позволявала, иронизираше ту тоя, ту оня рицар, капризничеше на масата, позираше като унгарска кокетка на военен бал, но със София беше раболепна, готова беше да й слугува, да задоволява всичките й претенции, да я отрупва с комплименти, само и само да запази могъщото й покровителство на властваща княгиня. Зоя реши да говори с майка й, но после се отказа. Излишно щеше да разтревожи Раиса, тази всеотдайна майка, която страдаше от някаква болест в краката, коленете и глезените й се надуваха, пръстите се изкривяваха и деформираха и всичко това — придружено от непоносими болки. Два пъти в година, пролет и есен, когато се сменяше времето, кризите й бяха такива, че не можеше да мръдне от леглото. Тогава Зоя ходеше всеки ден в Кобадин, размесваше сяра с мед и дълго масажираше болните стави на своята приятелка. Между двете жени се беше появила симпатия от първия миг, а с годините и застаряването нуждата да бъдат заедно се усилваше. Говореха за децата, за грижите в стопанството, разменяха кулинарни умения или просто бъбреха, седнали една срещу друга. Раиса беше доста по-възрастна от нея, може би беше по-стара и от Константин, но беше живяла скромно и затворено и с жажда и любопитство слушаше разказите на Зоя за широкия божи свят. А хърватката имаше какво да й разкаже.