— Ела, Алика — кротко каза хърватката на третата сутрин. — Седни — и когато момичето се подчини плахо, попита. — Искаш ли да хапнеш нещо?
— Благодаря, госпожо княгиньо — успокоена от любезната покана отговори Алика. — Закусих с нейно височество дъщеря ви.
Зоя пропусна този отговор покрай ушите си.
— Знаеш ли къде се намираш, момиче? — сменяйки тона, остро попита тя.
— В Скендера… у вас… В къщата на князете Авалови…
— Знаеш ли коя е Елена Миор?
— Жената, съпругата… — Алика заекваше. — Съпругата на княз Авалов. Защо ми задавате такива въпроси, госпожо? Сбърках ли нещо?!
Зоя кимна.
— Бъркаш непрекъснато, Алика, но ако те чуя още веднъж да наричаш княгиня Елена Авалова „оная Миор“ или „повлекана“, ще прокълнеш рождената си дата, момиче. А сега кажи на „нейно височество“, че я чакам. Да дойде веднага или ще я изхвърля от къщата си. Така й кажи. Ще я чакам само пет минути!
През нощта беше навалял нов сняг, но сутринта небето се беше разведрило и сега Скендера грееше като чист кристал, залян от хапливите лъчи на януарското слънце. Княгиня Елена беше извела малкия Марс на въздух. Зоя ги виждаше да се отдалечават по пътя към Килия, там, където не биха могли да срещнат нито София, нито Йоан, нито някой от свитата им. Свирепият вълкодав Сур, от времето на Белия дявол всички кучета на Авалови се казваха Сур, вървеше покорно след шейната на Марс или се плетеше из краката на майка му. Деликатност държеше Елена далече от дъщеря й, но това още повече засилваше гнева на хърватката. „Коя е тя, дявол да я вземе, че ще прогонва истинската княгиня Авалова от собствения й дом посред зима, когато горите гъмжат от вълци? Слава богу, че Сур е с нея!“
София се зададе по нощница, наметнала копринен пеньоар с емблемата на Лупусите.
— Викала си ме?
— Да. Седни. Имам разговор с тебе.
— Алика плаче в стаята си. Какво си й наговорила?
— Стаята не е на Алика, а в този дом мога да говоря, каквото смятам за необходимо. На всеки, включително и на тебе, твое величество.
— Не съм никакво „величество“!
— Така се държиш и ставаш смешна, и ти, и онази глупачка, твоята придворна дама.
— Да ме обиждаш ли ме извика — София пусна гневни нотки, но срещна студените очи на майка си и неволно, като в детството си, „прибра рогата“ и добави кротко. — Както виждаш седя цял ден в стаята си. Само и само да не те дразня!
— И ме дразниш два пъти повече. Ти си в къщата на Авалови, София. Княз Авалов е главата на рода, а в негово отсъствие жена му е господарката на Скендера, ясно ли е? Или ще се съобразяваш с това обстоятелство, или още сега ще напуснеш този дом.
— Добре, тя е господарката. И какво от това. Не мога да разбера какво искащ от мен. Нямам ли право на собствена стая в родната си къща?
— Не! — кресна Зоя. — Нямаш права тук! Имаш задължения и вини! Вините си ги знаеш, няма да ги напомням, но задълженията изглежда се налагат! Три пъти на ден трябва да сядаш на масата и то преди законната княгиня Авалова да е излязла от стаята си, както и да ставаш, едва след като тя е привършила храненето!
— Какви ги дрънкаш! — провикна се София — Това няма да го бъде!
— Грешиш, дъще. Ако още днес на обяд не те заваря на масата, Алика също, ще заповядам да ви стегнат багажа!
— Не, мамо, не искай да лицемеря с Елена Миор!
— Княгиня Елена Авалова! — изкрещя Зоя. — Още един път „Миор“ и ще те изхвърля на снега!
София скочи. Ръцете й трепереха от нерви, очите — от гняв.
— Заминавам веднага! За мен Елена ще остане дъщеря на полковник Миор до края на живота ми! Миор, чуваш ли? И тя, и онова противно пискливо бебе… Княз Марс Авалов! — София вложи в гласа си цялата омраза, която майката на това невинно пеленаче събуждаше у нея. — Баща ми сигурно се обръща в гроба си. Твоят истински мъж, княгиньо!
— София!
— Това е всичко! Отивам си. Ще се видим на панихидата! За последен път. Кълна се в Спасителя, очите ми няма да видиш, няма да чуеш гласа ми, на гроба ти няма да стъпя!
София се прибра в стаята си. Един час по-късно се премести В Кобадин. Когато къщата затихна, Зоя излезе, прегази снега и застана на гроба на Марс, копелето на Белия дявол, Марс — воина, княза, единствения мъж от десетките, които я бяха любили и помнеше с вътрешностите си, единствения от четирите й законни съпрузи, когото беше обичала и с тялото си, и със сърцето си. „Прости ми, скъпи — промълви хърватката. — Изгоних нашата дъщеря, единственото, което имаме двамата, ти и аз. Роди се ангел, превърна се във вълчица, Марс. Трябва да я държа далеч от стадото. Оставя ли я в кошарата, ще се накърви, а накърви ли се, ще трябва със собствените си ръце да я удуша, скъпи“!