Зоя грешеше. Не беше достатъчно да държи София далеч от Скендера, за да я предпази от вълчия й нрав…
Панихидата беше обявена в единадесет часа преди обяд, но от ранна сутрин започнаха да се стичат гостите от всички краища на Буджак. От Житомир пристигна престарелият еднорък вуйчо на Константин, брат на албанката София Лазар Шкодер, от Полтава Горам Мехия, син на покойния пират Сокон и французойката Бриджит, някогашна гувернантка на Константин и Филип, от Черкаси на Днепър тримата сина на Стефан Котленецът. Зоя беше поканила свещеника на исмаилската православна църква, но малко преди единадесет от Кобадин пристигна властващата фамилия на Молдова, водейки яшския епископ Прокопий. Край гроба застанаха смъртните врагове на сина на покойния княз и оскверниха траурната церемония. Тук бяха и княз Лупус, и графовете Сегриу и Трифон, и воеводите Мойчан и Бирлад, и кой ли не още. Зоя знаеше, че и Аурела Сергиу, сестрата на Елена, е тук, но за нейна чест остана скрита в каретата си.
Негово блаженство започна заупокойната молитва и хърватката се отвлече в своите мисли. Епизод по епизод животът й протичаше пред очите. От най-ранно детство в родната Сибона до насилствения й брак с Хасан-Али паша, синът на Свинята. Хасан-Али беше мъртъв, Марс беше мъртъв, Константин… Зоя беше вдовица четвърти път, беше живяла четиридесет и шест години на божия свят, от които щастлива беше само една, с бащата на София. Колко отдавна беше това, господи, преди двадесет и две години… Половин човешки живот. С периферното зрение видя, че София казва нещо на княз Лупус, че се отделя от гроба и тръгва към къщата… Какво толкова? Тя самата се нуждаеше от тоалетна. Едва удържаше пулсацията на бъбреците си. Марс? Горкият, оттук виждаше гроба му, единствения, на който имаше сухи, зимни цветя… Константин не я направи щастлива жена, мир на праха му, но сигурна, спокойна и дори благодарна на съдбата си, да, този добър и благороден княз й позволи да бъде дама, майка и най-важното спаси я от вечния страх пред утрешния ден. Зоя му беше благодарна и искрено страдаше за него. Можеше да поживее още някоя и друга година, да се порадва на внука си, да се увери, че Вангел е станал истински глава на фамилията. Лека му пръст, господи, и покой на душата му. Много мъка, предателства, подлости, кръв видя княз Константин през живота си, но остана честен, благ и смирен християнин. Отреди му място в покоите си, отче наш. В райската градина го чака брат му Марс… София се връщаше, Алика подтичваше след нея. Кога беше напуснала гроба дъщерята на Раиса? „Започвам да губя сетива. Повелителю всевишни, скоро и аз ще се отправя на последното пътуване… Смили се над мен, грешната. Накажи ме с мъките на ада, но не ме разделяй от Марс Авалов, Спасителю, в живота бяхме разделени, в смъртта ни събери за бога.“
Гласът на епископа замлъкна. Панихидата беше свършила. Йоан, София и свитата им се качиха по каретите си и заминаха по пътя за Яш, Зоя покани всички останали да хапнат жито за бог да прости скъпия покойник Княз Константин Авалов, първородния син на Белия дявол. Едва бяха влезли в салона, когато Елена се зададе от стаята си с детето в ръце. Ходеше като ударена от шемет, зениците й бяха разширени от ужас, устата й мълвяха, но от гърлото й не излизаше глас.
— Какво има, скъпа — попита хърватката. — Изглеждаш уплашена…
Зоя приближи, погледна детето и разбра истината. Княз Марс Авалов беше мъртъв…
През нощта Елена изчезна. Поиска да подиша студен въздух и излезе през вратата за езерния кей. Когато се забави достатъчно, за да се вкочани, Зоя отиде да я прибере. Нямаше я на кея, но дирите й личаха ясно в спокойната лунна нощ. Хърватката събуди слугите, запалиха факли и тръгнаха по следите… до морския бряг. Там стъпките свършваха и започваха мрачните, ледени бездни на Понт Евксински.
Глава единадесета
Съдбата беше решила Вангел отново да застане срещу сградата на Одринския еничарски джамаат. Спомените възстановиха подробностите. В източния край имаше три дълги спални за ичогланите, вляво — конюшнята на агите, срещу нея дълъг навес, който служеше за столова, а по средата — двуетажна жълта къща с български чардаци и широко стълбище, което водеше от входа до тавана. Някога там живееха агите, сега сградата беше превърната в резиденция на Падишаха. Джамаатът се беше разраснал. Спалните бяха станали седем, зад тях бяха вдигнати хамбари, оръжейна, ковачница, сарашки дюкян. На север от еничарския корпус беше построена казарма за конницата, на юг — леярна за артилерията на Мехмед. Одрин се беше превърнал във военно селище от първостепенно имперско значение. Край Марица имаше подравнени терени за стрелкови полигон и манеж, в града бяха отнети три къщи за нови конаци на отоманските заптии. Извън стените като гъби след дъжд бяха поникнали походните палатки на половинмилионната войска, в която всеки божи ден се вливаха нови подкрепления. Край десния бряг на Марица селяните от областта водеха стадата си под конвой. Колеха овцете по ислямски, забивайки нож във врата, с глава обърната на изток (християните предпочитаха да прерязват гърлата на добитъка), месото се вареше на бавен огън за султановите арслани, кожата се щавеше, сушеше и се превръщаше в седла и ботуши, вълната се тъпчеше в чували и заминаваше за истанбулските пазари, кокалите се варяха за туткал, кръвта се смесваше с конопен паздер и се продаваше във вид на чоп, идеалната строителна изолация за покриви.