Поразен от огромната военна сила на Отомания, от дисциплината и покорството на аскера й, Вангел видя като на длан окончателната гибел на Свещената империя, на Хабсбургския дом, на разпуснатия и мек християнски свят. Преторианците на Виена пиеха като скотове, преследваха жени, избиваха се на дуели, не се подчиняваха на никаква власт, не признаваха ничий авторитет. Гинеха от срамни болести, продаваха сабите си за злато ту на един, ту на друг владетел, играеха зарове до пълно разоряване, а след това предприемаха разбойнически набези край пътищата, докато някой куражлия търговец не пръснеше отчаяните им, вечно замаяни от винени пари глави. Спахиите, елитната конница на Отомания, а и еничарите, тази всяваща световен ужас пехота, не познаваха вкуса на виното, не играеха комар, не преследваха жени, такива просто нямаше, освен из харемите, а те бяха свещени и неприкосновени крепости, осветени от самия пророк, не се биеха помежду си, военните закони на Отомания осъждаха на незабавно посичане и победителя, и победения, ако Аллах го е запазил жив, не налитаха на кервани, защото Коранът повеляваше: „Който посегне на имота на правоверен, ще загуби дясната си ръка!“, а гяурите сами им носеха на крака, в бивака им, и скота си, и златото. И най-накрая, за да събере войска християнска, Европа трябваше да обезлюди полетата, да остави реколтата в ръцете на жените и старците, а това означаваше глад, мародерство и бунтове. Османецът не познаваше земеделието, все още не беше се превърнал в селянин със собствено стопанство, препитаваше се с война и търговия и когато падишахът го повикваше под знамето с полумесеца, той тръгваше с радост към законната си плячка, оставяше в кирпичения си дом няколко дебели, свадливи жени и безброй смърдящи на овнешка лой и урина деца, досаждащи му до смърт с вечния си вълчи глад.
Да, християнска Европа нямаше шанс срещу това фанатично войнство, принудено от бита си и обстоятелствата да превърне войната в единствен начин за оцеляване. Освен… Освен ако извънредни събития не принудят принцовете и пашите спешно да потеглят за столицата. Тогава войската щеше да се разпадне от само себе си, да го удари на грабеж по целия път до родните санджаци. Местното население, българите от Тракия, щяха да изживеят черни дни, но Свещената империя щеше да бъде спасена за неопределено време.
— Наивно е да се стреля в Мехмед султан, княз — каза Лазар, зашеметен от гледката. Одрин наистина представляваше грандиозно зрелище.
— Остане ли жив, къщата ти ще пламне като факла. И това е бял кахър. Ще построим друга. Жените ви, сестрите ви, дъщерите ви ще изчезнат по харемите, а синовете ви ще станат еничари като ония пешаци долу.
— Не казвам да остане жив — продължи Лазар, безсмислено цукащ жребеца си. — Казвам, че с куршум не можем стигна до него.
— Как тогава? — мрачно попита Вангел. — Може би ще го обесим пред войските в съпровод на зурли и тъпани!
— Има начини — обади се Иван. — Тосканските.
— Отрова?
Иван кимна утвърдително. Вангел се замисли. Истина беше, че Медичите бяха изтровили половин Флоренция, тази мълва пълзеше по цял свят, но те бяха владетели на Тоскана, банкери, войни, разполагаха с хиляди шпиони и наемни убийци и ако не тровеха враговете си на собствената си трапеза, за тях беше детска игра да внедрят някои от своите хора в кухнята на поредната си жертва. Те обаче не разполагаха с възможностите на Медичите, напротив, бяха трима отчаяни мъже срещу петстотин хиляди обрязани фанатици, готови веднага да легнат на дръвника, ако от тяхната смърт зависеше благополучието на висшата власт, осветена и от Аллах, и от Мохамед, неговия пророк на земята, и записана със свещени думи в Корана.