— Ще мислим утре — примирително каза княз Авалов. — Сега искам да се изкъпя и да спя.
— Върви да почиваш, княз! — Лазар беше загубил способността да гледа в очите, а това беше започнало да го безпокои, без все още кой знае колко сериозно да се е замислил над тази мълчалива проява на недоволство… А може би дори неприязън. — Влизам в бивака! Ще опитам да се цаня готвач.
Лазар смушка коня и скоро изчезна в крайбрежната папрат.
— А ние, Иване?
— Ще търсим хан, княз. После ще ида да го намеря… Истинският готвач има нужда от чирак!…
Княгиня Зоя Авалова хърватката не допусна никой край отворените гробове на Марс и Елена. Сама спусна в гроба телата им, зари дупките и едва тогава викна слугите да ги оформят. Гробовете станаха осем. Когато цъфнеше самотната плачуща върба, едва ли ще смогва да хвърля сянката си върху всичките осем гроба. Седем от тях зейнаха, откакто тя беше приела името Авалова. Когато дойде в Буджак, в земята лежеше единствено Белия дявол, а сега? Объркан, Сур се въртеше около нея, душеше гробовете, риеше ги, лаеше пресипнало. Зоя го повика и се прибра в къщата. Нямаше повече работа на това проклето място, но преди да седне да пише писмо на княз Вангел, трябваше да разбере пълната истина. Хърватката знаеше, че до истината пътят води през насилието, истината не се получаваше даром, тя се изтръгваше с огън и бич в самота, ужас и отчаяние. Някой беше отровил малкия Марс с рицин, а това беше женско убийство. Мъжете пипаха по-грубо и дори да прибягваха до отрова, ползваха такива дози, че трупът крещеше от разстояние. Тялото посиняваше, езикът набъбваше двойно, капилярите в очите се пукаха, ноктите ставаха зелени и не растяха. Малкият княз беше отровен прецизно. Количеството рицин беше пресметнато така, че детето да умре от задушаване и тялото да се запази без предателски симптоми. Зоя знаеше кой е убиецът. По-скоро се досещаше по чия заповед е извършено злодейството, но не изключваше възможността ръката на Алика, разбира се, насочвана от София, да е прекъснала живота на детето. Елена си отиде от тоя свят убедена, че тя е убила сина си. Нежна, чувствителна, но със силен дух и с вродено чувство за отговорност младата княгиня не беше се поколебала да оскърби своя бог, посягайки на живота си, а тази смърт вече тежеше на хърватската й съвест. Зоя не се готвеше да бяга от отговорност, нито да крие вината си, но казвайки на Вангел кой е причинил смъртта на жена му, тя трябваше със сигурност да знае как точно е отровен синът му. Тогава, след този последен и мъчителен разговор с единствения жив Авалов, нейната мисия на божия свят привършваше. Време беше да се възнесе в отвъдното, при Марс, копелето на Белия дявол, но дотогава трябваше да свърши още една работа тук, на земята.
Зоя прати слугите да доведат Алика от Кобадин, но те се върнаха сами. Княгиня София Лупус беше взела дъщерята на Раиса със себе си в Яш.
Хърватката прати куриери до наемниците в Биказ със заповед да я чакат в столицата, изчака три денонощия, нареди да впрегнат каретата и замина.
В Яш не завари никого. Княз Лупус беше оставил шурея си Кристиян Миор за управител на Молдова и беше заминал на бани с жена си и свитата си. Къде точно — никой не знаеше. Едни твърдяха, че са в Карлсбад, други — във Францбад, трети — в Мариансбад. Всички обаче бяха единодушни в едно, князът нямаше да се върне в Яш преди пролетта, а беше едва двадесет и трети януари.
Зоя заповяда на Наум Белиот върне ли се князът, да свика хората от Биказ и да я извести в Буджак, запали свещ на гроба на бай Игнат, умрял с първите декемврийски студове, уви се в кожи, седна в каретата и затвори очи. „Ще почакаш още три месеца, скъпи — мълвеше тя. — Все още имам работа на тази грешна земя. Свърша ли я, тръгвам на път, Марс любими. Готви се за среща!“
Братята Власи успяха да се внедрят в кухнята на войската, но единствената работа, която им поверяваха, беше да секат одраните овце, без да имат и най-малка представа кое парче месо в кой казан отива. По-вероятно беше падишахът и свитата му да имат специално снабдяване. Въпреки че кухнята им беше в двора на еничарския джамаат под зоркото наблюдение на главния имам на империята Сабахатин Дервиш ходжа.
Вангел се беше настанил в един хан В Харманли на половин ден езда от Одрин срещу течението на Марица. В града-крепост беше опасно за него. Не знаеше турски, беше рус, носеше документи с името на Вангел Авалов, някогашния ичоглан в одринския джамаат, избягал оттам след чакмата, официалната клетва пред Аллах, султана и светото писание за вечно подчинение и вярност до гроб, а такова престъпление се наказваше само чрез публично обесване. Бездействуваше. Спеше, хранеше се с бобени супи, примесени с корени и треви. Стомахът му се раздираше от киселини и газове. Месо нямаше, всички говеда и овце отиваха за аскера, а на местните им беше забранено със закон да отглеждат свини, животни, които ядяха собствените си изпражнения и бяха прокълнати (подобно на гяурите) от самия Мохамед първоучителя. Мъчеше го глад, някакъв упорит сърбеж по кожата, който не минаваше нито от вода, ни от меда, с който го мажеше майката на ханджията, ни от сярната помада, която му препоръча местният знахар, ни от пушека на бавен буков огън, както се лекуваха виенските лицеисти. Дните се нижеха един след друг, но от Власите нямаше никакво известие.