В началото на февруари заваля проливен дъжд и превърна земята в блато. Валя шест дни и проникна навсякъде. Навлажни дрехите, одеялата, дървата за горене, проникна през циглите и наводни всички помещения в хана. Когато времето „обърна“, дъждът спря, но духна севернякът и всичко потъна в кристален звънтящ лед.
Една сутрин откри братята да сърбат вечната бобена супа, единственото меню в цял Харманли. Безсмислено беше да хранят отоманския аскер. Чрез походната кухня беше невъзможно да се доберат до падишаха, излишно си губеха времето.
Вангел оседла Юрикан и заедно се върнаха в Одрин. Изобретателността му беше поставена пред тежко изпитание. Куршумът и отровата бяха негодни средства срещу главата на ислямския свят, какво оставаше тогава? Щом стрелбата беше безсилна, ножът и ятаганът се превръщаха в детски играчки. С какви средства си служеше сатаната, за да накаже нещастните смъртни? Вода? И сам Господ бог не беше в състояние да обърне Иструм, или Марица, както я наричаха българите, срещу падишаха. Огън? През август може би, но през този подгъбен от влага февруари беше смешно да се мисли за опустошителна клада.
От хълм в падина и отново на хълм, един брод през реката, тресавище, върбалаци и пак хълм, падина, брод… Цял ден обикаляха Одрин от разстояние. Ставаха все по-раздразнителни, все по-мрачни. Не само Лазар, но и младият Влах беше престанал да гледа в очите. Разменяха все по-рядко някоя дума и само когато беше абсолютно необходимо. Докато късно след обяд, малко преди залез-слънце, застанаха над оръдейната леярна. Вангел седя като омагьосан над тази съоръжена по германски терк работилница до падането на пълен мрак, смушка жребеца и без да се интересува от Власите, всъщност сигурен, че го следват с щурмов кариер, се прибра в харманлийския хан. Легна гладен с дрехите, зави се с космат, остър губер и веднага заспа. Преди пукването на зората отново беше на гърба на Юрикан, а с първите лъчи вече клечеше на хълма над леярната. До вечерта преброи двадесет и двама работници, един от тях рус, с цяла глава по-висок от останалите, беше нещо като надзирател или поне главният майстор, който контролираше или направляваше работата. Германец? Чех? Австриец? Че русият беше европеец, нямаше съмнение, но важно беше, че нито по него, нито по подчинените му се забелязваха някакви оръжия, а с морския бинокъл на Белия дявол Вангел ги виждаше на една педя от носа си.
Работата кипеше. Едни сееха пясък и го полагаха във формите, други раздухваха огън. Трети топяха желязо и по улей го изливаха в матрицата. Охрана нямаше, постове също… Поне на една левга в диаметър излетите партиди бяха наредени под навеси да не ръждясват на дъжда, гюлетата им бяха наредени в дървени сандъци с обръчи като на винени бъчви. Под друг навес, залепен до артилерийския, бяха наредени на гъсто специална порода товарни коне, с тежки крака, широки гърбове и глави, едри като на биволи. Впрегнати по два като в каруца, тези тромави и бавни животни бяха в състояние да пренесат султановата артилерия през речни бързеи, през планински проходи, през снежни виелици и унищожителната жега на Анадола. Ако е рекъл господ, щяха да изнесат три мортири до оня хълм, който се надвесваше над еничарския джамаат.
Вангел и Власите вързаха конете на триста метра от работилницата и с прибежки и залягания се добраха до навесите. В леярната беше спокойно, никой не беше забелязал, нищо не ги безпокоеше, нито съмнения, нито лоши предчувствия. Князът изтегли сабята си. Власите — ятаганите и тръгнаха на сеч. В първите няколко минути съсякоха десетина леяри, другите драснаха из полето. Подгониха ги, едни избиха с лезвиетата, други с куршуми, но и Лазар загина в тази касапница. Русият европеец го наниза на нажежения шиш, с който проверяваха гъстотата на течното желязо, преди Иван да отсече главата му, грабнал ятагана с две ръце.