Вълкът на луната го прие в „Испанската зала“ на пражкия Храд. Леополд се беше върнал във Виена, войските му чакаха на зимен бивак между реките Ихлавка и Сазава. Мобилизацията беше приключила из всички части на империята, освен в Бохемия. Канцлерът беше получил заповед да изкара от горите чехите-дезертьори и в отсъствието на императора изпълняваше длъжността генерал-протектор на северните земи. Вангел очакваше да застане срещу принц Леонхард фон Грас и трудно преглътна шока си, когато откри канцлерските отличия на раменете на барон Хайнрих Шлехта.
— Къде е барон Грюненберг, княз? — попита Шлехта.
— Загина в Истанбул — беше късият, сух отговор. Вангел не знаеше какво е станало с принц фон Грас, но фактът, че друг рицар е заел трона му, означаваше, че отново ще „изтръгват истината“ от него с инструментариума на инквизицията.
— Как? — новият Вълк на луната не бързаше, гласът му беше кротък, но очите — остри и подли. Никаква истина нямаше да задоволи този чех, който всячески се мъчеше да скрие произхода си, въпреки това се чу да отговаря:
— Барон Фердинанд-Ото се опита да дезертира, но съвестта и чувството за чест надделяха… Върна се и се хвърли на таран срещу султана!
— И беше обезглавен?
— Да, Ваше Височество. — Шлехта се показваше информиран, а това разпалваше известна надежда в него. — Бяхме устроили засада в еврейския квартал на Инстанбул. Когато се зададе свитата, баронът полетя в галоп. Гвардията застана между него и султана…
— Между барон Грюненберг и двойника на султана — прекъсвайки го, ехидно го поправи канцлерът.
Вангел си отдъхна. Шпионите на императора бяха направили докладите си преди него и за щастие бяха се придържали към истината.
— Да, Ваше Височество. Когато се добрах до Галиполи, разбрах, че сме застреляли дубльора на Мехмед Султан.
— Видяхте ли с очите си гибелта на барона, брате вълк на малтийския кръст?
Това беше повишение в степените на ложата, извънредно благоволение и гаранция, че братството на „Олтарът на целомъдрената вълчица“ е оценило високо дейността му в Отомания.
— В момент на слабост барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг допусна страхът да завладее сърцето му, но той беше рицар, Ваше Височество…
— Знаем това, княз. Опишете гибелта му.
Вангел пое дълбоко въздух и проговори:
— В дясната си ръка баронът държеше гола сабя, в лявата — поводите и пищов. Летеше в кариер срещу свитата, но охраната препречи пътя му. Тогава един черкез мина зад гърба му и замахна. Главата на Ферди се отдели от тялото и се изтърколи в копитата на белия жребец… на мнимия султан…
В „Испанската зала“ се чу сподавен вик, после викът се превърна във вой и завърши с кратко, накъсано хлипане. Тук, в пражкия Храд на масонския събор, бе поканен и бащата на „Зеления“, старият барон Грюненберг, по-известен с прякора си „Хелветския халиф“.
— Чухте думите на княз Авалов, барон — Вълкът на луната извиси глас. — Вашият син е загинал като достоен войн на Светия кръст. Сведенията на нашите агенти се потвърдиха. Ще направя предложение до негово величество от името на имперската канцелария за посмъртно награждаване с ордена „Света Мария Терезия“. — Шлехта смекчи гласа си, дори очите му загубиха част от остротата си. — Вървете си вкъщи, господин барон, ние, неговите братя, ще се помолим богу за покой на безсмъртната му душа!
Хелветският халиф напусна, залитайки, „Испанската зала“, до Шлехта застана папският нунций кардинал Бенедикт и тихо, старчески запя „Te Deum“, вълците от „Олтарът на целомъдрената вълчица“ подхванаха мелодията и допяха псалма. После настана мълчание.
— Къде ви напусна принц Хайнц фон Линц, брате вълк на малтийския кръст?
— Още в Яш, Ваше Височество. Съобщил на Ферди, че остава в двореца на княз Лупус, докато уреди емиграцията си при двора на крал Луи Бурбон.
Шляхта кимна.
— Да, осведомени сме, княз. Знаем всичко, брате вълк на малтийски кръст! — в гласа на канцлера се чуха нотки на самохвалство и Вангел едва се въздържа да не кресне — „Не от теб, Шляхта, е създадена тази организация.“ — Знаем и за артилерийския огън, който открихте по одринската джамия. Не знаем обаче кой ви помагаше при този атентат?
— Двама братя от Буджак. Дългогодишни слуги на моя род.
— Живи ли са, княз?
— Големият брат загина в Одрин.
— Къде е малкият?
— Заповядах му да ме чака в Молдова! Някой трябваше да извести Авалови, че съм жив!
Канцлерът продължи да кима, после вдигна глава и го погледна изпитателно.