„Елена, Елена, скъпа моя — мълвеше княз Авалов, паднал на колене пред разпятието. — Трябваше да се досетя, че станеш ли Авалова, ти си осъдена на отчаян живот и мъченическа смърт! И ти, и младенецът Марс, непрежалимият ми малък син, плодът на нашата кратка, но света любов, любов моя! Спи в мир, Елена Авалова. Отмъщението ще бъде страшно! Страшно, диво! Страшно, диво! Диво и кърваво отмъщение ще се изсипе над Молдова, скъпа моя, после — каквото рече Всевишният!“
— Излез, Иване! — провикна се Вангел. — Трябва да говоря с тебе!
Вратата се отвори със скърцане и Влаха се появи на прага. Беше в ботуши, брич и бяла риза от грубо платно. В пояса му стърчеше кама, в ръката му лъщеше дулото на мускет.
— Нямаш работа в тоя дом, княз Авалов! Нощ е! Какво искаш?
— Тук ли е Алика?
— Спи.
— Събуди я, трябва да говоря с нея!
— Върви си по пътя, княз! Отровата ми прелива, твоя милост. Окото ми няма да мигне, разбираш нали, ако не се махнеш веднага, ще те застрелям като…
Вангел не дочака края на фразата, вдигна пищова, предварително зачекнат в скута му, и пръсна честното, мъжко и отчаяно сърце на младия Влах. Когато трупът се изтъркаля по стълбите, княз Авалов заповяда на наемниците си:
— Вържете Алика и я откарайте в Скендера. Всички останали под нож, всички без изключение дали са деца или старци. Къщата да се изгори до основи, а на този — посочи трупа на Влаха — вържете камък на шията и го хвърлете в езерото!
Вангел обърна Юрикан и препусна обратно. Скоро лумна пожар в Кобадин и осветляваше целия му път до Скендера.
Трето денонощие Алика скимтеше вързана в мазето, но Вангел не бързаше да я разпитва. Хърватката беше започнала да не издържа на писъците.
— Какво мислиш да правиш с нея? — попита тя.
— Не знам! — Вангел пиеше денонощно, припадаше за час-два в къс нервен сън, пълен с кошмарни видения, събуждаше се, излизаше на студа, дишаше дълбоко, лапваше пръстите си, повръщаше, измиваше се надве-натри в снега, прибираше се и сядаше на масата. Първия ден пи вино, но после Матей Плъха и Нейолу Румънеца му донесоха ракия от грозде, а тя беше по-силна и по-бързо го напиваше. Вангел отпрати наемниците в Биказ, остави в Скендера само Нейолу и Плъха за охрана и като кочияши, и за слуги.
— Защо изби Раиса и децата? — попита Зоя в един от малкото мигове, когато беше трезвен.
— Убих паметта — отговори Вангел. — Един ден внуците на Влаха щяха да научат всичко… Баба им Раиса щеше да ги насъска срещу моите наследници!
— Ти нямаш наследници. Живи! Забрави ли?
— Ще имам! Длъжен съм да имам… Моля те, остави ме. Не се сърди, но искам да съм сам!
На девети февруари, в деня на демона граф Влад Дракула, Вангел се събуди на разсъмване, повърна обикновено, изкъпа се, обръсна десетдневната си брада и прати Нейолу да събуди княгиня Зоя.
— Кажи й, че я чакам за закуска! — заповяда той.
Хърватката се появи веднага. Беше будна отдавна, измита и облечена. Закусиха мълчаливо, после Вангел запали от пурите на баща си.
— Време е да видя Алика, Зуи!
— Прати Плъха да я доведе — вяло отговори хърватката.
— Не — Вангел поклати глава. — Ти ще се заемеш с нея. Изкъпи я, превържи раните й, обръсни я под мишниците, подстрижи я между краката, накарай я да изстърже петите си с морска пяна…
— Ти си луд!
— Не, Зуи, не съм. Моля те, слушай ме внимателно. Това е молба. Направи й маникюр, педикюр, изскуби й селските вежди и когато заприлича на жена, доведи я в кръглия салон! Ще я разпитам в твое присъствие!