Вангел стана от масата, прибра се в стаята си, в същата стая, в която въведе младата си жена Елена… Тук бяха щастливи, докато Аваловата карма не се изсипа върху главите им, тук се роди синът им… Вангел легна и взря празен поглед в тавана. „Какви ли древни вини на непознати предшественици ми се налага да изплащам приживе — разсеяно мислеше той. — И не само аз, всички Авалови. Само баща ми умря в леглото си, и то, защото беше по-малко мъж от братята си, за сравнение с Белия дявол изобщо не може да става дума. В какво е утехата! В Бога? Княз Константин избра Бога и умря примирен със съдбата си, но Бог не може да бъде избора на рицаря. Белия дявол избра войната с Отомания за възраждане честта и достойнството на народа си, синът му Марс — също, макар че бе наполовина румънец. Но кой на Балканите може да каже, че е с чиста кръв?! Йоан Лупус — син на влах и унгарка. Дан Трифон също имаше унгарска кръв, в примес с украино-татарска, майката на Мико беше словенка, в кръвта на Миор течеше полската кръв на баба им Магдалена Радзивил, София беше полухърватка, а в неговите жили течеше и албанска кръв. Каква дяволска смесица, какъв казан от страсти, пороци, каква жажда за кръв, колко подлост, коварство и отмъстителност носеше това кръвосмешение и какво неспокойствие на духа.“
Вангел уморено затвори очи. Вангел Аваля пиратът умря за славата на своя народ, незаконният му син Марс също! Но кой точно беше техният народ? И един и същ ли беше онзи народ, митичният, с неговия, с народа, който познаваше от скитанията си из географическа България княз Вангел Авалов Втори…
Зоя го събуди на свечеряване. Изкъпана и соанирана според неговите заповеди, Алика го чакаше в кръглия салон.
— Кой отрови сина ми? — глухо, без да погледне жертвата си, попита княз Авалов.
— София — беше отговорът.
— Как?
— С рицин… Свари отровата у нас, в Кобадин.
— Кой знаеше, че се готви да отрови младия княз Авалов?
— Много хора, ваше благородие — през плач отговори Алика. — И княз Лупус, и графовете Трифон и Сергиу, и Аурела, сестрата на покойната ви съпруга, и… аз.
— И никой не се опита да спре ръката й?
— Никой не вярваше, че ще го направи, ваше благородие. Всички мислехме, че се шегува.
— Скъпа шега — луд от омразата промълви Вангел. — Ти беше ли, когато София изля отровата в гърлото на сина ми?
— Не, княз Авалов… Аз бях вън, в големия салон. София излезе от спалнята ви и каза: „Край! Един червей по-малко. Сега е ред на майка му!“
— Лъжеш, кучко!
Алика падна на колене.
— Кълна се в бога, казвам истината, ваше благородие, повярвайте ми, моля ви! Бял ден да не видя, ако лъжа.
„Белите дни свършиха за теб“ — помисли Вангел, но на глас каза:
— После? Какво се случи след убийството?
— София се уплаши. Казваше, брат ми ще ме убие. Княз Лупус я успокояваше: „Брат ти не е Белия дявол, а ти не си жена на някой беззащитен чокой.“ Така й говореше. Въпреки това княгинята се боеше, трепереше цялата. „Ако не Вангел, майка ми ще ми извие врата!“ — непрекъснато повтаряше тя през целия път до столицата, а и по-късно като тръгнахме на бани.
— Алика! — хърватката проговори за пръв и последен път. — Къде е София и кога ще се върне в Яш? Знаеш какво се случи на семейството ти. Помисли, преди да отговориш, момиче!
„Карлсбад, Францбад, Мариансбад, в кой ли от трите курорти се крие тази вълчица кръвожадна? — мислеше Вангел — Ще поискам от ложата да ги окове във вериги и да ги изпратят в Биказ! О, каква среща ще ти подготвя, сестро, и на теб, и на височайшия ти съпруг, и на ония лакеи графовете Трифон и Сергиу!“
Но когато Алика каза:
— София! — помисли, че сърцето му за втори път този месец се изтръгва от гърдите му.
— Как София, каква София? — несвързано промълви той.
— София е град в България — не разбрала нито състоянието му, нито изненадата му, продължи Алика. — Там има лековити извори. Княз Лупус е канен лично от Великия везир. Ще останат до пролетта, после ще идат в Галац, всички заедно, да посрещнат султана и армията му, когато преплуват Дунава.
Две мисли минаха като мълнии през главата му. „Не мога да преследвам княгиня Лупус в Отомания и султан Мехмед ще премине в Буджак точно там, където предполагах.“
— Зуи — Вангел се обърна към хърватката. — Осъждам Алика, дъщерята на Иван Влаха, на смърт, но ще отложа изпълнението. Остава тук робиня. Храна, това е всичко, което ще получава. Ще вижда само теб и Нейолу Румънеца, отсега нататък той ще бъде нейният тъмничар. Докато е жива! Тази нощ ще ида в стаята й. Ако забременее, ще живее. Ако до средата на март остане празна, ще умре. Роди ли момиче, ще посека и двете, но ражда ли мъже, ще живее, докато не пресъхне утробата й. Това е. Иди я приготви. Осъждам я да ражда синове на този, който унищожи рода й.