В началото на март Вангел получи известие от канцлера барон Шлехта. Шест души с английски самоличности и зимна екипировка щяха да го чакат в габровския „Калпазан хан“ до първите дни на април. В писмата си Вълкът на луната добавяше: „Тези мъже имат опит, говорят турски и се придвижват на снежни дъски с лекота, с която орлите кръжат в небесната шир.“
Когато Вангел възседна Юрикан и препусна на юг, от София Лупус и мъжа й все още нямаше никакви известия, но Алика беше бременна. Вангел заповяда на Нейолу да я затрие, ако роди момиче в негово отсъствие, избра персиан за Матей Плъха и тръгнаха на юг за главата на Султан Мехмед IV Османоглу.
Глава дванадесета
За разлика от ледовитата, скована от ледове зима на Молдова българската беше мека, слънчева, снежна, пълна със славеи. Вангел обаче нямаше очи за красотата на природата, напротив, или не я виждаше, или тя му навяваше откровена досада. Яхнал Юрикан, придружен от Матей Плъха и Сур, той пътуваше към сърцето на Балкана, където го чакаха шпионите на император Леополд за четвъртия атентат срещу султана. Делеше ги единствено планинският масив. Мехмед зимуваше в Казанлък, но омекнеше ли времето, щеше да форсира прохода към Габрово и да нахлуе в Мизия. Там, горе, на върха на Балкана, трябваше да загине Мехмед IV Османоглу или Виена щеше да се сгромоляса под ударите на урбановата му артилерия.
Княз Вангел Авалов отиваше за главата на ислямския предводител и щеше да стреля в него безстрашно, по убеждение. В будните му мечти, в отчаяната му ярост зрееше друго отмъщение и започваше напълно да обсебва личността му. Там на север, в столицата на Молдова, живееха неговите истински врагове и той щеше да се върне за кръвта им. Щеше да стреля в султана само без всякакъв риск за живота си. При най-малката опасност да падне в турски капан, той щеше да се оттегли на почтено разстояние, да пожертвува шпионите на Шьонбрун и бързо да се отправи на север в Галац, където го чакаше гемията на Зоя, заложена за пета пусия срещу падишаха.
Вангел беше поставил още една шеста и последна, но ако и тя се провалеше, завинаги щеше да се откаже да протяга ръце към гърлото на Мехмед.
Матей Плъха, сух, издръжлив и подъл безродник, беше принуден да търпи настроенията на господаря си, а нерядко и шамарите му, дори кожените езици на стека, който вечно стърчеше в еленовите ботуши на княза и с които нито веднъж не беше ударил персиана си. Плъха търпеше. Господарят беше жесток, капризен, но мъдър и от просяк той бързо се беше превърнал в сит, обут и облечен княжески служител, имаше и спестено злато, но трупаше гняв и кроеше планове за мъст. Вангел не си даваше сметка каква омраза предизвиква у роба си, че Плъха е роб и че той разполага с живота му, за миг не се съмняваше и ни най-малко не се интересуваше какви чувства събужда у него.
Плъха беше бит по най-незначителни поводи, наказван да прекарва цели нощи навън, на студа, държан гладен за най-дребни провинения и когато изчезна посред бял ден от габровския хан, Вангел разбра, че трябва да напусне границите на Империята. Разплати се с ханджията, яхна Юрикан, предупреди виенските шпиони, че е възпрепятствуван да участвува в атентата, и препусна на запад, към Белград. Ако Матей Плъха прибегнете към предателство, а той за миг не се съмняваше в намеренията на слугата си, османовци щяха да му заложат два капана, единия, на върха на прохода, и втория, на брега срещу Галац, откъдето гемията трябваше да го прехвърли в Буджак.
Ислямите изклаха до крак войните на барон Шлехта. Разтревожен от непрекъснатите атентати, великият везир беше взел извънредни мерки за сигурност. На километри навътре в планината, от двете страни на прохода, плъзнаха еничари-ичоглани, претърсиха всички овчарски колиби, избиха де що видяха мъж, годен да носи оръжие, и най-накрая се добраха до пусията. Шьонбрунските преторианци, внедрени в Империята преди възшествието на Мехмед, поведоха бой, скрити в една мандра, но когато свършиха мунициите, ичогланите запалиха дървената постройка и ги изпекоха живи.
Вангел беше в един хан в Турну Северин, когато вестта, че Мехмед е влязъл в Габрово, прехвърли Дунава. Нещо пазеше младия султан, някаква свръхсила бдеше над живота му, а това го превръщаше в полубог в очите на последователите му, които без всякакво преувеличение изпитваха мистично обожание към предводителя си и бяха готови да слязат и в ада за него. Съдбата на крайдунавските княжества и на Свещената империя изглеждаше предопределена. Населението на левия бряг на Дунава живееше смълчано, настръхнало от тревога с дълбоката увереност, че краят му е предрешен свише. Мехмед беше пропътувал огромното разстояние от Измир до Габрово, беше оцелял при четири атентата, а това беше доказателство и гаранция, че Господ Бог отново е извърнал лице от паството си, че отново подлага на изпитание грешните, развратни и самозабравили се от суета и самодоволство християнски велможи.