Вангел се върна в Яш. Градът беше мъртвопиян, оставен на произвола на съдбата. Княз Йоан Лупус и свитата му беше някъде на юг, войската се бе саморазпуснала, някои от най-богатите велможи бяха избягали на северозапад из германските княжества и по̀ на север, в земята на шведите, други се готвеха да посрещнат войската на Мехмед с метани до земята и молба за милост, трети го бяха ударили на разврат, мародерство и безпаметно пиене из разградените и напуснати чокояти.
В Буджак картината не беше по-различна. Алика беше родила момиче, а с това беше подписала смъртната си присъда. Нейолу Румънецът беше посякъл и нея, и дъщеря й, а с това родът на Иван Калудов Влаха беше затрит до крак. Зоя отсъствуваше. Беше прехвърлила семейните капитали от Виена в Краков, беше изпратила двама моряци в Галац на борда на гемията „Кортеза“, разпуснала войската от наемници, която поддържаше дълги години, и с трима конници и един кочияш беше побягнала към Биказ.
Вангел повери персиана на Нейолу. Юрикан имаше нужда от почивка, охранване и нови подкови. Спа нервно, събуди се с главоболие. Тялото му тежеше, главата му кънтеше празна, душата му трепереше пуста и ранена като диво животно. Никъде не го свърташе, никъде не намираше покой, нищо не беше в състояние да задържи вниманието му за дълго, нищо не му се услаждаше, ни храната, която Нейолу угоднически му поднасяше, нито крушовата ракия, която пиеха вечер пред камината.
Животът в Буджак беше свършил. Скендера не беше вече онази крепост, която пазеше рода му от Белия дявол до днес. Къщата беше потънала в прах и паяжини, дворът обрасъл с бурени, кеят към езерото олющен и разклатен, морският — изяден от бурите на Понт. Единствено фамилното гробище, в сянката на плачущата върба, изглеждаше поддържано. Да, със Скендера беше свършено. С яшката къща на площад „Галан“ също. Оставаше Биказ, но София знаеше къде е твърдината на майка й и с положителност щеше да насъска лакеите на Йоан в подножието на Карпатите. И въпреки това след атентатите Биказ беше единственото място, където можеше да намери подслон.
— Искам да подпалиш всичко — мрачно заповяда Вангел. — Започни с чифлика на Котленеца. После Шкодеровата къща в Килия. Когато видя пожар през езерото, ще те чакам тук. Заминаваме за Галац.
— Виж облаците, княз. Снегът ще удави кладите.
— Тръгвай, Нейолу! След Галац ще мина през Буджак, да видя каква работа си свършил.
Румънецът кимна разсеяно, стана и излезе. Десетина минути по-късно копитата на коня му изчаткаха по дворната настилка и заглъхнаха във воя на вятъра.
Скуката го облада напълно, самотата го срази, тишината на Буджак го накара да чува гласове, да вижда духове, да се стряска от крясъка на гъските, които, предчувствувайки пролетта, се завръщаха от юг. Вангел обу ботфорите, взе мускета, свирна на Сур и излезе на лов. Уби няколко глухара, събра ги и късно вечерта се прибра в къщата. Свари ги, оскуба перата им, запали фурната и започна да си готви вечеря. Оваля птиците в червен пипер, стопи мас и седна пред огнището. Не беше гладен, напротив, едва преглъщаше храната, но нещо трябваше да върши, ако не искаше да полудее. Тишината на Скендера най-накрая отстъпи място на природните мелодии. От юг духна топъл вятър, капчуците запяха, тръстиката в езерото зашумя, кленовете застенаха под напора на южняка.
Вангел заля дивите петли с мас, слезе в избата, наля си кана исмаилско, искрящо като чешки кристал вино, разтвори прозорците към езерото и отново седна пред огъня.
Аурела дойде един час по-късно. Беше избягала с кабриолета на графовете Сергиу, сама беше прекосила Прут, търсейки брод през реката, сама беше гонила двата унгарски жребеца през цял Буджак, рискувайки да падне в ръцете на цигани, скити-татари и всякакви безродни разбойници, които скитаха на шайки из Молдова. Три дена нито беше яла, нито спала. Ръцете й трепереха, коленете й не държаха, гласът й не й се подчиняваше.
— Какво търсиш тук, Аурела? — прегракнало, с надигащ се пиянски гняв попита Вангел.
Не получи отговор. Сълзи рукнаха от очите на графиня Сергиу, после я обзе истерия, после припадна.