„Трябва да я убия!“ — помисли Вангел, надвесен над нея. „Ще я убия, но след като чуе присъдата си.“
Вангел я свести с амоняк, хвърли я на брачното си ложе и се върна пред огнището. „Ще я посека над гроба на сестра й — мислеше той, отпиващ от виното. — Не, първо ще й помогна да възкръсне. Смъртта, дошла насън, не е наказание, а блаженство.“
Вдигна се тежко, взе лопата жар и слезе да запари банята. „Да, точно така — мислеше той, докато залиташе по стъпалата. — Ще те изкъпя, ще те нахраня с див петел, ще те облека в булчинската рокля на сестра ти и ще те пратя в ада, Аурела, там, където Рогатият те чака с отворени обятия.“
Вангел напълни руската печка с въглища и дърва, запали я, наля нова кана вино и продължи да готви. Обръщаше птиците внимателно, заливаше ги с мас, ръсеше ги със счукан чесън и чубрица, после ги обливаше със солена вода и се хващаше за чашата. Петлите порозовяха, хванаха златен загар и по всяка вероятност бяха готови. Вангел опита да ги извади от фурната, но залитна и с цял ръст се просна по гръб. Падайки, се хвана за покривката, смъкна я на пода с все виното, каната изгърмя като потир, плисна върху лицето му, кристалът се разби на хиляди дребни късчета. — По дяволите! — Вангел се надигна. Болеше го всичко. Беше си ударил тила, десния лакът, но най-остра болка изпитваше в опашката. — По дяволите! — повтори той и тогава чу гласа на Аурела.
— Защо лежиш на земята, княз?
— Паднах — машинално отговори, той. — Подхлъзнах се и паднах. Пиян съм като скот.
Аурела му помогна да стане, настани го в мекото кресло на баща му, изчисти пода, извади глухарите от фурната.
— Искаш ли да хапнеш? — попита тя. — Ще се почувствуваш по-добре.
Вангел поклати глава.
— Ти яж. Ще поспя. След час-два ще се оправя. Банята е затоплена, в гардероба има дрехи… Аз ще спя, Аурела. По дяволите, ще правя каквото си искам. Тази къща е моя.
Събуди се от студ. На масата имаше нова кана с вино, петлите бяха нарязани и поставени в блюдо, но огънят беше загаснал и Аурела я нямаше. Нямаше я и в спалнята. Погледна през прозореца. Кабриолетът на Сергиу беше под навеса. Впрегнати и съсипани от умора, жребците бяха зарязани на дъжда гладни и жадни. Вангел разкърши тяло. Болеше го всичко, и главата, и лакътя, но поне болката в опашката беше утихнала. Наметна пелерината над сюртука си и излезе. Разпрегна конете, прибра ги в обора, хвърли по няколко крини овес в яслите, зави ги с чулове и излезе. Вятърът се усилваше, снегът се топеше, дъждът го превръщаше в кална каша. Със зимата беше свършено, но започваше тревожна и опасна пролет, ако не и кървава, не дай боже. „Къде по дяволите може да бъде Аурела?“ Заобиколи къщата и излезе на езерния кей. Главата му започваше да се прояснява, очите му се избистряха… И тогава се сети. Аурела беше в банята.
През запотените стъкла различи голото й бяло тяло. Аурела лежеше на дървената скара. Това беше единственото, което със сигурност можеше да отгатне, всичко друго щеше да бъде предположение.
Вангел нахлу в адския, серен казан, наречен руска баня. Лъхна го на хвойна и на похот. За миг в главата му се върнаха галанските нощи, когато Аурела се промъкваше при него смутена и разтреперана, за да побегне преди разсъмване олекнала, с горящи от любенето клепачи и меки колене, които едва я отнасяха до порутената къща на баща й. Тогава Вангел я обичаше, тя беше неговата законна годеница. А сега?
— Ти ли си, Вангели? — прегракнало попита Аурела.
През отворената врата нахлуваше хладен нощен въздух, смесваше се с парата, превръщаше я във вода и изчистваше въздуха като стъкло, обърсано с лакът.
Вангел не отговори. Нямаше нужда. Сега се виждаха по-ясно, отколкото и на двамата би им се искало. Аурела беше наедряла в гърдите, беше се превърнала в жена, но погледът й беше едновременно и лъстив, и гузен и Вангел потръпна гнусливо.
— Стани, кучко! — изсъска той.
Аурела се подчини. Сега в погледа й се четеше по-скоро покорство, отколкото страх.
— Обърни се!
Графиня Сергиу се подчиняваше бавно, но плавно, с вродената грация на Миорите. (Дори в походката на онзи скот Кристиян имаше нещо от пластиката на котката.)
Вангел потреперваше нервно. Мислеше, че трепери от гняв, всъщност трепереше от похот. Имаше чувството, че го пронизва нощният студ, всъщност гореше като ударен от малайска треска.
— Наведи се! — кресна Вангел, затръшвайки вратата на банята с тока на ботфортите си.
Аурела подпря длани на скарата. Косата й падна от раменете и скри лицето й. Гърдите й увиснаха остри и млечни като на аратска коза, нозете й останаха прави и напрегнати като изящни брези, събрали сетни сили да се противопоставят на зараждащата се буря.